Господар на желанието

Денис кимна, сякаш разбираше какво има предвид Саймън.

Емили, от друга страна, беше доста объркана.

– Добре тогава – каза Денис. – Ако няма друго, трябва да се върна към работата. Да ръководя и ... – Денис погледна към Саймън. – И още повече да ръководя.

Саймън го извини, след което извади ръце иззад гърба си и показа на Емили пресен самун хляб, който държеше.

– Задигнах това от каруцата на пекаря. Той го донесе със себе си от селото и си помислих, че може да ви хареса повече, от това което имате.

Тя му благодари, докато той го слагаше на дървената дъска за рязане, за да ѝ отреже парче.

– Мирише чудесно – каза тя, когато взе малко късче и го постави в устата си.

А намазано с медено масло, беше още по-добро.

Като преглъщаше хляба, тя обърна поглед към Саймън, който оглеждаше залата.

– Защо мислите, че брат ви няма да бъде доволен? – попита Емили.

– Той би предпочел това място да падне на главата му, отколкото да види... – Той се спря, когато думите му предизвикаха любопитство. – Да не би да го казах на висок глас?

– Да, така е.

Саймън завъртя глава.

– Тогава Дрейвън е прав, трябва да внимавам повече с езика си.

– А аз бих казала да внимавате по-малко – подразни го тя. – За това, което искам да знам.

– А аз бих желал да държа езика зад зъбите си. Ако Дрейвън ме хване да говоря за мислите му, вероятно бързо ще ме лиши от него.

Добре, можеше да разбере желанието му да не гневи брат си. От това, което беше видяла, Дрейвън наистина можеше да причини големи щети на някого, ако го обхванеше гняв.

– Сега, милейди – каза Саймън и се поклони рязко. – Ако ме извините, бих искал да сваля тази ризница, защото се трие в места, които не мога да споменавам в смесена компания.

Несигурна в това, което имаше предвид, тя наблюдаваше как Саймън си проправя път през оживените прислужници и работници, които чистеха усърдно.

– Това е странно място, господарке – каза Алис, когато отново останаха насаме.

– Наистина е така – Емили подели хляба си с прислужницата. – Защо мислиш лорд Дрейвън отказва да има маса?

– Не мога да си представя. Вероятно поради същата причина, поради която делите хляб с прислужницата си?

Емили се усмихна нежно.

– Ти си повече член на семейството, отколкото част от слугите, знаеш го.

– Да, но не мислите ли, че лорд Саймън смята за странно да седите тук с мен?

Тя кимна.

– Без съмнение, намира навика ми толкова странен, колкото аз този на лорд Дрейвън. Но се съмнявам графът да мисли за слугите като за семейство. От това, което съм виждала, той държи на собствената си компания.

Не, имаше много повече в Негова светлост. Неща, които дори не бе започнала да проумява.

– Знаете ли, милейди – каза Алис, привличайки вниманието ѝ. – Лорд Дрейвън ви даде удобен случай да го потърсите.

– Точно това си мислех – каза Емили и избута подноса си настрана. – След всичко, най-малкото, което мога да направя, е да му благодаря за усилията.

– Целувката би била добър начин да му благодарите.

– Алис – скара ѝ се тя. – Никога не бих могла да бъда толкова... толкова... толкова дръзка.