Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
В „Санта Мария де ла Граса“87 за пръв път чу да споменават „Бургал“, манастир, разположен толкова далече от всичко, че дъждът стигал там уморен и едва мокрел кожата. Запази за себе си усмивката на брат Жулиа, вероятно породена от щастие, като тайно драгоценно съкровище и се запъти първо към абатството „Санта Мария де Жери“, както го бяха посъветвали монасите от „Ла Граса“. Само с дрехите на гърба, с пълната с изпросена храна торба и тайната щастлива усмивка пое по пътя към планините, покрити с целогодишен сняг, към света на вечното мълчание, където може би с малко късмет би могъл да потърси изкупление. Прекоси долини, изкачи върхове, прецапа със съдраните си сандали ледените реки, родени от снега. Когато пристигна в абатството „Санта Мария де Жери“, му казаха, че манастирът „Сант Пере Бургалски“ наистина е толкова откъснат от света, че не се знае със сигурност дали мислите стигат там цели. Увериха го, че каквото реши там отецът приор за теб, ще бъде одобрено от отеца абат тук.
И така, след седмици път, състарен, без да е навършил четирийсет години, почука силно на портата на манастира „Сант Пере Бургалски“. Вечерта беше студена и тъмна, монасите бяха приключили с вечерните молитви и се готвеха да вечерят, ако паница топла вода може да се нарече вечеря. Подслониха го, попитаха го какво желае и той помоли да го приемат в малкото братство; не им разказа за болката си, а им говори за желанието си да служи на светата майка Църквата, като върши смирено някаква безименна работа като брат мирянин, като последния в тази обител, който се подчинява изцяло на Господа Бога наш. Отец Жозеп де Сант Бартомеу, който вече беше приор, го погледна в очите и отгатна тайната на душата му. Трийсет дни и трийсет нощи прекара до манастирската порта в една порутена колиба. Но той търсеше закрилата на расото, търсеше убежище в святото правило за живот на бенедиктинците, което преобразява човеците и носи мир в душите на онези, които го следват. Двайсет и девет пъти помоли да му позволят да бъде монах като тях и двайсет и девет пъти отецът приор, гледайки го в очите, му отказа. Докато един дъждовен и щастлив петък помоли за трийсети път.
– Не пипай, мърльо такъв, очите ти са на пръстите!
Съюзът с баща ми се разклати, може би дори се пропука.
– Ама аз само...
– Няма ама, няма мама. Да те шамаросам ли искаш? А?
Много време изтече от онзи петък. Постъпи в Бургалския манастир като постулант и след три ледени зими вече служеше като брат мирянин. Когато произнесе обетите, избра името Жулиа в памет на усмивката, която го бе преобразила. Научи се да умиротворява душата си, да успокоява духа си и да обича живота. Въпреки че хората на херцог Кардонски и на граф Уг Рожè опустошаваха онова, което не им принадлежеше, при честите си набези в долината, Бог и Божият мир бяха по-близо до манастира високо горе. Упорито напредваше по пътя към мъдростта. Не позна щастието, но постигна пълно успокоение, което постепенно го дари с душевно равновесие, и се научи да се усмихва доколкото му бе възможно. Не един и двама от неговите братя вече си мислеха, че брат Жулиа е поел по пътя към светостта.
Високо издигналото се слънце напразно се стараеше да топли. Братята от „Санта Мария де Жери“ още не бяха дошли. Сигурно бяха нощували в Солè88. Въпреки срамежливото слънце в „Бургал“ цареше страшен студ. Селяните от Ескало си бяха отишли преди няколко часа с натъжени очи, без да искат да им се плати. Заключи портата с големия ключ, който толкова години пазеше като монах вратар и който сега трябваше да предаде в абатството. Non sum dignus89, повтаряше, стиснал ключа, свидетел на половин хилядолетие монашески живот в „Бургал“. Остана отвън сам, седнал под ореха със Светото ковчеже в ръце в очакване на братята от Жери. Non sum dignus. А ако искат да пренощуват в манастира? Тъй като правилото на свети Бенедикт повелява изрично никой монах да не живее сам в манастир, когато се разболя, отецът приор прати известие до абатството в Жери, за да се предприеме нужното. От осемнайсет месеца двамата с отеца приор бяха единствените монаси в „Бургал“. Отецът извършваше богослужение, а той слушаше благочестиво, двамата участваха в почасовите молитви, но вече не пееха, защото чирикането на врабците заглушаваше нестройните им изхабени гласове. Предния ден рано следобед, след смъртта на почитания отец приор, настъпила след два дни силна треска, отново бе останал сам в живота. Non sum dignus.