Изповядвам

– А за какво са ми?

– Нямам какво друго да ви предложа.

– А защо трябва да ми предлагаш нещо? – Брат Микел, нетърпеливо.

Жената наведе глава и каза тихо, едва чуто, Негово Преосвещенство ме изнасили и искам да се убия, та никога да не узнае мъжът ми, защото иначе ще ме убие той.

Зашеметен, брат Микел трябваше да влезе в коридора и да седне на пейката от чимширово дърво.

– Какво говориш? – каза на жената, която го бе последвала и стоеше права пред него.

Жената не добави нищо, защото вече бе казала всичко.

– Не ти вярвам, гнусна лъжкиньо. Ти искаш...

– А след като се обеся на някоя проядена греда, ще ми повярвате ли? – Сега тя го погледна с очи, вдъхващи страх.

– Но, чадо Божие...

– Искам да изповядам греха си, защото мисля да се убия.

– Не съм свещеник.

– Но можете... Не ми остава нищо друго, освен да умра. Тъй като не е по моя вина, мисля, че Бог ще ми прости. Нали, брате Микел?

– Самоубийството е грях. Махай се оттук. Върви си!

– Къде искате да отида, сама жена? А?

На брат Микел му се щеше сега да бъде далеч оттук, там, където свършва светът, въпреки опасностите из дивите краища на Вселената. В килията на „Сант Пере Бургалски“ брат Жулиа погледна разтворената си длан със семената, дадени му от отчаяната жена, на която не бе съумял да дари утеха. На другия ден я намериха обесена на една проядена греда в големия плевник. Беше се удушила с броеницата на петнайсетте тайни, с която препасваше расото си Негово Преосвещенство и която беше загубил преди два дни. По заповед на Негово Преосвещенство на самоубийцата бе отказано християнско погребение, а Кривогледия от Салт беше изгонен от двореца за това, че е позволил жена му да извърши деяние, което се опълчва срещу небето. Беше я намерил призори самият Кривоглед от Салт, който се бе опитал да скъса броеницата с безумната надежда, че Кривогледата все още диша. Когато разбра, брат Микел плака горчиво, моли се, въпреки указанията на предстоятеля, за спасението на душата на онази отчаяна клетница и даде обет пред Господа, че никога няма да загуби елховите семена и шишарки, които да му напомнят за неговото подло мълчание. Държеше ги в разтворената си длан и се вглеждаше в тях сега, двайсет години по-късно, когато в живота му щеше да настъпи поврат, когато щеше да стане монах в „Санта Мария де Жери“. Прибра семената в джоба на бенедиктинското си расо. Погледна през прозореца. Навярно бяха наблизо, но вече не можеше да различава движения в далечината. Завърза как да е шала за снопове. Тази нощ в бургалския манастир няма да спи нито един монах. Здраво стиснал Светото ковчеже, обиколи всички килии, на брат Марсел, на брат Марти, на брат Адриа, на отец Рамон, на отец Базили, на отец Жозеп де Сант Бартомеу и своята скромна килия в края на тесния коридор, която беше най-близо до мъничкото манастирско дворче и до манастирската порта, чието наблюдение му беше възложено, дето се казва, още с пристигането му. После се отби в пералнята, в скромната капитулна зала82, в кухнята и отново в трапезарията, където пейката къртеше гипсовата стена. След това излезе на двора и не можа да възпре болката му да не избликне като дълбоко ридание, защото не беше способен да приеме, че такава е волята Божия. За да се успокои, да се сбогува с толкова години живот като бенедиктински монах, влезе в монашеския параклис. Коленичи пред олтара, стиснал Светото ковчеже. За последен път в живота си погледна рисунките на абсидата. Пророците и архангелите. Свети Петър и свети Павел, свети Йоан и другите апостоли, и света Богородица, възхваляващи заедно с архангелите строгия Вседържител. И се почувства виновен, виновен за края на малкия манастир „Сант Пере Бургалски“. Със свободната ръка се удари в гърдите и каза confiteor, Domine. Confiteor, mea culpa83. Остави на пода Светото ковчеже и се наведе да целуне земята, където толкова поколения монаси бяха стъпвали, за да възхваляват Бог Вседържител, който го съзерцаваше безучастно.