![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
— Но складът представлява сериозна опасност и…
— Виж, аз не мога да направя много в Баликов, но мога да наблюдавам. Нищо не се е чуло за склада, никой не е проявявал интерес към него. Сигурна съм. Ти поиска съвета ми и той е да насочиш вниманието си към Реставраторите.
Шара кимва неохотно и след кратка пауза казва:
— Предполагам че няма как да ми позволите достъп до този склад…
— Да — прекъсва я остро Малагеш. — Няма как.
— Знам, че не разполагам с одобрение за достъп, но ако има начин това да си остане между…
— По-добре не завършвай това изречение. Дори фактът, че го предлагаш, се равнява на държавна измяна.
Шара я поглежда гневно.
— Знам за историята почти колкото Пангуи.
— Браво на теб — казва Малагеш. — Но не за това са те изпратили. Нямаш допуск. Единственият начин да се опази такава тайна е да държиш хората далече от нея. А това включва и теб, посланик Комейд.
Шара наглася очилата си. Решена е по-късно да обмисли всичко това на спокойствие.
— Ясно — казва накрая. — Добре. Реставраторите.
Малагеш кима одобрително.
— Точно така.
— Някакви информатори имате ли?
— Нито един — казва Малагеш. — Или поне не такъв, който да мине за надежден. Не искам да нагазвам в онова блато. Усетят ли ме, ще издадат вой до небесата, че ги шпионирам.
— Поддръжниците на Новия Баликов няма ли да помогнат?
— Само до известна степен. Един от градските старейшини е голям ентусиаст, което само по себе си е необичайно. Но и той едва ли иска да си има вземане-даване твърде отблизо с нас, сейпурите. Иначе току-виж го обвинили в колаборационизъм. Съществуват обаче възможности за официална комуникация. Всеки месец дава прием за своята партия, събира поддръжници. Набира средства, един вид — тази година ще има избори. Обикновено кани мен и главния дипломат. Така че ако искаш да поговориш с него, ще трябва да го направиш на следващия прием.
— Какво друго можете да ми кажете за този старейшина?
— Стари пари. Семейство със сериозни позиции. Преди много години пробили в търговията с тухли, а когато трябва да построиш наново цял един град, тухлите са търсена стока. Имат сериозни традиции и в политиката. Членове на семейство Вотров са били градски старейшини през последните… колко… шейсет години, ако не и повече.
Шара, която кима на думите ѝ, внезапно застива.
Повтаря наум чутото току-що, после още веднъж, и още веднъж.
„О — мисли си, — дано не е казала онова, което си мисля, че каза…“
— Извинете — казва на глас. — За кое семейство става дума?
— Вотров. Защо?
Шара бавно се отпуска назад на стола си.
— А името му… Първото име на старейшината.
— Да?
— Случайно да е Воханес?
Малагеш вдига вежда.
— Познаваш го?
Шара не отговаря.
Думите я застигат като вълна, сякаш са били изречени едва вчера.
„Ако дойдеш с мен у дома, ще те направя принцеса“ — беше ѝ казал при последната им среща. А тя бе отговорила: „Според мен, скъпо дете, ти не искаш принцеса, а принц. Но не можеш да имаш такова нещо у дома, нали? Там биха те убили, ако дръзнеш.“ И тогава закачливата усмивка се бе стопила, сините очи се пропукаха от горчивина като лед, потопен в топла течност, и Шара разбра, че го е наранила, че го е наранила истински, че е намерила в него някакво дълбоко място, за което не знае никой, и го е изпепелила.
Затваря очи!
— Майко мила!
Колони пронизват сивото небе, бодат го като саби, разсичат го. То кърви с лек дъжд, от който оронените фасади лъщят като потни. Макар че войната, белязала града с такива рани, е свършила отдавна, скелетите на сградите и до днес стърчат така, голи, осквернени. Изпосталели деца се катерят по останките на храм, полусринатите му стени танцуват под светлика на лагерни огньове, кухините и каверните му ехтят от викове. Малчуганите закачат минувачите като маймунки, умоляват ги за някоя монета, за храна, за усмивка, за топло място, където да поспят; ала метален блясък прозира през дрипите им, малки ножове, скрити там, готови да отвърнат с мълниеносен удар на всяка проява на щедрост. Новото поколение на Баликов.
Малцината, които виждат Зигруд да минава, не казват нищо — не го умоляват, не отправят заплахи. Само го проследяват мълчаливо с поглед.
Голяма група жени пресича улицата пред него, раменете им прегърбени, очите сведени страхливо, фигурите им погребани под купове тъмна вълна. Вратовете, раменете и глезените им са грижливо прикрити. Рев и скърцане на автомобили. Смрад на конски фъшкии. От горните етажи на сградите стърчат отходни тръби и изливат съдържанието си върху тротоарите. Град твърде стар и закостенял за нормална канализация. Колонади от безлики статуи го гледат отвисоко, безоки, нащрек. Музика и смях звънтят откъм ниски сгради с дебели зидове и красиви балкони, домовете на влиятелните, на богатите, на скритите. Мъже с дебели черни палта, обсипани с медали и значки, стоят на терасите, зяпат злобно Зигруд и се питат: „Какво става тук? Как е възможно планински дивак да се мотае из квартала ни?“ Нерядко досами тези издути господарски къщи стърчи част от фасада като парче от пъзел, половин стена с празни прозорци и дървено стълбище. А още по-нататък се разливат лъкатушни реки от стълбища, някои огладени от вековете, други съвсем нови, едни широки, други толкова тесни, че едвам да мине сам човек.