И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Благодаря, сър. Ще си ги сложа още сега.

– Трябва да изглеждаш възможно най-добре тази вечер – заяви той, откъсвайки се от огледалото. – Изборът ще е в мислите на всеки.

Отвърнах му със стегната усмивка.

– Включително в моите. – Замислих се дали да не му призная колко се притеснявах. Все пак и той беше минал през същото. Вероятно и него го бяха измъчвали съмнения едно време.

Явно тревожността беше намерила израз върху лицето ми.

– Разсъждавай позитивно, Максън. Предстои ти развлекателно събитие – прикани ме той.

– Така е. Просто съм малко изненадан от бързия развой на нещата. – Съсредоточих се в прокарването на металните украшения през дупките на ръкавите ми.

Той се засмя.

– На теб ти се струва бърз, но на мен ми отне години.

Присвих очи, вдигайки поглед от ръкавите си.

– Какво искаш да кажеш?

В този момент вратата се отвори и влезе майка ми. Както винаги, лицето на баща ми грейна при вида ù.

– Амбърли, изглеждаш ослепително – каза той, спускайки се да я посрещне.

Тя се усмихна по обичайния си начин, сякаш не можеше да повярва, че някой би я забелязал, и го прегърна.

– Не прекалено ослепително, надявам се. Не бива да привличам излишно внимание. – Тя пусна баща ми и дойде да ме прегърне силно. – Честит рожден ден, сине.

– Благодаря, мамо.

– Съвсем скоро ще получиш подаръка си – прошепна тя и пак се обърна към баща ми. – Готови ли сме?

– Разбира се. – Той ù предложи лакътя си и тя пъхна ръка в свивката му, а аз тръгнах по петите им. Както винаги.

* * *

– Още колко остана, Ваше Височество? – попита ме един репортер. Светлината на камерите нагряваше лицето ми.

– Този петък ще изтеглим имената, а момичетата ще пристигнат в двореца следващия петък – отговорих аз.

– Притеснявате ли се? – попита някой друг.

– За това, че ми предстои да се оженя за момиче, което още не съм срещнал? Нищо работа. – Намигнах и из публиката ми се разнесе смях.

– Изобщо ли не сте напрегнат, Ваше Височество?

Отказах се да остроумнича и просто отговорих на въпроса по най-общ начин с надеждата, че този път съм улучил правилната насока.

– Точно обратното, много се вълнувам. – Така да се каже.

– Сигурни сме, че ще сте отличен съпруг, сър. – Нечия светкавица ме заслепи.

– И още как! – провикна се някой друг.

Свих рамене.

– Знам ли. Коя здравомислеща жена би ме взела?

Отново се чу смях и реших, че моментът е подходящ да се изнеса.

– Простете, но ни гостуват членове на семейството и не желая да съм груб.

Обърнах гръб на репортерите и фотографите и си поех дълбока глътка въздух. Цялата вечер ли щеше да протече така?

Огледах Балната зала – масите, покрити с тъмносини покривки, ярките светлини, изтъкващи разкоша – и осъзнах, че нямаше измъкване. Високопоставените лица бяха струпани в единия край на помещението, репортерите – в другия; нямаше място, където да се усамотя. Като се имаше предвид, че приемът се организираше в моя чест, не беше ли редно аз да решавам как ще протече? Но май никога не се получаваше така.