Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— О, да, забравих — казах.

Сега си спомням, че тогава си помислих колко е странно Най да излезе без телефон. Момичето, което познавах, по-скоро би тръгнало без дясната си ръка, отколкото без телефона си.

— Някъде тук трябва да има един стар айпод нано, който трябва да става за този док. Погледнете в чекмеджето на леглото ѝ.

Коленичих на килима и издърпах чекмеджето. Макар да знаех, че полицията е ровила тук, извадих всичко и отново го върнах, но имах чувството, че не е редно. Като натрапник. Ако някой, дори приятелите ми, тършуваше из нещата ми, щях да предпочета мигновена смърт. Все едно някой да отвори главата ми, да разреже мозъка ми и да зяпа всичките ми тайни мисли. Дали ще продължават да ме харесват, ако знаят всичко за мен, всичко, за което си мисля, всяко мое желание? Имах съмнения, че ще продължат.

— Ето. — Намерих тънък черен айпод, на него логото на „Епъл“, преобразено с маркер на череп, и го подадох на Лио.

Тогава забелязах тефтера. Натъпкан с други листове хартия, които приличаха на текстове за песни. Вдигнах тефтера и го отворих, като прокарах пръст по вдлъбнатините, оставени с нейния почерк. Тук беше всичко, написано от нея, откакто започнахме да създаваме песните си сами. Някои диаграми също, сякаш ги е вграждала в музика.

— Песни — казах, с тефтера още в ръка, насочен към Аш. — Хвърли ли им поглед?

Аш поклати глава.

— Може да ги задържиш, ако искаш. Да направите нещо с тях евентуално. Завършете някоя от тях. Ще бъде нещо, за което всъщност ѝ пука, ако има достатъчно оцелял мозък, за да ѝ пука изобщо за каквото и да било.

— Тя има доста неща — отбеляза Лио и взе бурканчето с перца за китара, разноцветни, истинска дъга от пластмаса.

Наоми ги събираше от концертите, на които ходехме — оставахме, след като всички си тръгнеха, обхождахме сцената и обирахме бележки, перца, бутилки за вода. Веднъж я попитах защо. Тя нямаше намерение да ги даде за автограф или за каквото и да било, нито да ги продава в eBay. От момента, в който се измъкнеше от мястото на концерта, те бяха просто боклук.

— Там е, където животът се случва — каза ми тя. — В нещата, които остават след нас.

— Най, това нищо не означава — казах аз.

— Ама става за текст на песен, а?

Тя ми се усмихна, образът ѝ беше пред очите ми. Начинът, по който светлината се отразяваше в очите ѝ, изпълнени със смях дори когато биваше сериозна. И начинът, по който блестяха, когато имаше идеи, когато пишехме заедно, сякаш мислите ѝ озаряваха въздуха около нея.

Онзи следобед седяхме с нея на същото това единично легло, с акустичната ѝ китара, и написахме една от най-добрите ни песни.

Наоми беше единственият човек, когото познавах, който все още пишеше с химикалка и хартия. Винаги си водеше бележки, записваше всякакви идеи и ги пъхаше в същата тази кутия, за да ги разгледа по-късно.

— Хей, защо си толкова аналогова? — попитах я.

— Защото никой никога не е хакнал лист хартия — отвърна тя. — Затова държа всичките си най-мрачни тайни или тук — почука тя по челото си, — или записани по старомодния начин.