Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Как не сме го видели? — Джаки държеше китката на дъщеря си, втренчена в татуировката, Макс стоеше зад нея, а веждите му така бяха свъсени, че образуваха дълбока падина.

Аш беше застанала до прозореца, следобедното слънце осветяваше огненочервени пламъци в косата ѝ, лицето ѝ беше абсолютно безизразно, докато гледаше. Наблюдавах я, чудейки се какво става зад тъмните ѝ очи.

— Със сигурност може да се каже, че е прясна, кожата все още не се е надигнала под мастилото. Дори още е леко розово. Как не сте я видели? — обърна се тя към лекарката.

— Когато постъпи, бяхме заети преди всичко със спасяването на живота ѝ — заговори д-р Бяла престилка, или д-р Патерсън, както пишеше на баджа ѝ. — Тонът не беше от първостепенно значение. При все че нямахме представа какви татуировки може да е имала или пък нямала, това е отбелязано в картона ѝ…

Погледът ѝ запрепуска по папката, която държеше, а Джаки се обърна към дъщеря си.

— Мислех, че не бива да я докосвам. — Джаки погледна към мен. — Мислех, че ще ѝ причиня болка, ако я отместя. Дори не съм повдигала ръката ѝ. Ако не беше ти, Рижи, никога нямаше да узнаем.

Изглеждаше странно да се изрече, но предполагам, че всичко ѝ се струваше странно сега, особено след като дъщеря ѝ отново беше при нея, изглеждаше като непознат човек и носеше непознато клеймо.

— Макс, мислиш ли, че трябва да кажем на полицията? Защото Наоми мразеше татуировките и смяташе, че са за пропаднали, винаги го е казвала. Нашето момиче не би направило това…

— Не знам. — Ръката на Макс стисна раменете на Джаки. — Най, която си мислехме, че познаваме, не би, но децата правят такива неочаквани неща през цялото време, любов моя. Аз ще им се обадя да им кажа, става ли?

— Това означава нещо — Джаки промърмори на себе си и видях как изражението на Аш се промени, само малко.

Аш беше на същото мнение. Знам, че беше.

Макс беше прав. Родителите ми не знаеха нищо за мен — нищо, което да е от значение. Може би Най просто беше изпаднала в истерия, и то здравата. Може би се е напила и надрусала и си е направила татуировка, а може би толкова се е мразела, че ѝ се е сторило добра идея да се хвърли от моста, или може би просто е паднала.

Освен ако…

— А какво ще кажете за синините? — погледнах лекарката. — Онези около китката ѝ?

— Вероятно се е наранила във водата. — Д-р Патерсън погледна към вратата в желанието си да бъде някъде другаде. — Изпаднала е в безсъзнание, удряйки се наоколо…

— Не и тук… — Хванах ръката на Наоми и внимателно я повдигнах. — Тези изглеждат като следи от пръсти, сякаш някой много силно е сграбчил ръката ѝ.

Майката на Най покри уста с двете си ръце, сподавяйки надигащия се вик.

— Не мисля, че помагаш особено на майката на приятелката си — каза лекарката и внимателно пое ръката на Най от моята.

— Невъзможно е да се каже с точност какво е причинило тези синини. Наоми имаше рани навсякъде. — Тя стоеше права и пое контрола над всички в стаята. — Наоми е в деликатно състояние. Все още не знаем какви ще са последствията от нараняванията ѝ. Това ще отнеме време, а тя се нуждае от тишина, спокойствие и почивка. Предлагам сега всички да се приберете вкъщи. Върнете се утре и може би тогава ще знаем малко повече.