Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Разкарай се, да, правил съм го — каза Лио и Роуз отново се приближи.

— Лио, Лио, всичко е наред, няма от какво да се срамуваш, да си девствен не е срамно. Нали така, Рижи? Рижи също е от девствените. Вие двамата може да си направите клуб. Или пък да се съберете, ще бъдете такава сладка двойка, най-странната гей двойка, която някога е съществувала, но не знам, просто някак си пасвате.

Свих рамене. Нищо, което тя каза, ме можеше да ме засегне, освен това, така или иначе, беше вярно. Нямаше смисъл да го отричам. Нямах вид на човек, който някога е имал какъвто и да било смислен сексуален контакт, защото такъв никога не бе имало.

— Теб пък какво те засяга? — попита Лио. — Какво ти влиза в работата?

Роуз спря въртележката и дълго се взираше в Лио, а той отвърна на погледа ѝ, право в очите ѝ, сякаш щеше да я целуне или нещо такова. Но аз знаех, че всеки миг това приятелство между тях може да се промени в нещо друго, нещо, от което няма да бъда част. Усещах как това направо ме разяжда отвътре и боли. Трябваше да сторя нещо.

— Анабел Климентс — подхвърлих.

Лио отвори уста и ми хвърли поглед „какво-по-дяволите“.

— Това не беше яко, Рижи.

— Анабел Климентс, правил си секс с Анабел Климентс. Просто казвам. Няма от какво да се срамуваш, бива си я.

Свих рамене, да говоря така за Анабел не ме караше да се чувствам добре, но поне и двамата щяха да млъкнат.

Роуз се отдръпна, сякаш беше получила шамар, и веднага съжалих за всяка изречена дума.

— Както и да е. Не ме интересува. — Роуз се отдръпна от Лио, хвана почти празната бутилка от ръката му и я издърпа.

— Имаш ли нещо у себе си? — Тя погледна към Лио в търсене на хапчета или трева, или и двете. Лио поклати глава. — Не, свърши.

— Ааа — Роуз отметна глава раздразнено. — Егати смотаното, да се отрежеш в шибания парк и дори да не можеш да се отрежеш както трябва. Искам да се размажа, човече, искам да се отърва от главата ми.

Тя започна да обикаля около мен, увивайки ръката си около врата ми, да ме обгръща, нещо средно между хватка и прегръдка.

— Иди да вземеш още малко, Рижи.

— Не мога — казах, като се чудех накъде да погледна, докато придърпа лицето ми близко до нейното. — Там ме познават, знаят на колко години съм.

Тя ме отблъсна с отвращение.

— Тогава иди у вас и свий нещо от алкохолизираната ти майка.

Сигурно си го заслужавах, след като споменах Анабел, но все пак ме жегна.

— Не — поклатих глава и тя се отдалечи от нас, празната бутилка висеше от ръката ѝ.

Роуз наклони глава, докато не се вгледа в небето, и просто… се разрева.

Мамка му, тя наистина ревеше.

Този предсмъртен вой от ярост и мъка, и всички неща, за които знаех, че никога няма да изрече на глас, и неща, за които никой друг на този свят не знаеше, се разнесе наоколо, истински хор от ярост и мъка, и загуба.

Роуз стоеше там, загледана в небето, и ревеше.

След секунда застанах до нея и също нададох рев, само дето моят беше по-скоро като вой, а после и Лио се присъедини и от него излезе дълъг, дрезгав вик. Стояхме там и крещяхме, докато последният лъч дневна светлина не прокърви в нощта.