Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

Лио се изкашля и бутна стола си назад, но преди да стане, Джаки отново заговори.

— Това, което Макс каза преди, че наистина не познаваме Най — просто ми изглежда невъзможно да не знам всяко малко нещо за нея, но през последните няколко седмици тя наистина се промени. Престана да носи всичкия онзи грим и перуките. Започна да изглежда… нормална. И беше някак си толкова щастлива, така любяща. Но вие всички я познавате, сигурно и подобре от мен. Според вас защо е избягала? Мислите ли, че е била нещастна дотолкова, че да…

Затворих за миг очи, търсейки да кажа нещо уместно.

— Ако знаехме нещо, щяхме да кажем — заяви Роуз, преди дори да ми хрумне нещо подходящо. — Ако Най го е планирала, на никого не е казала. Дори и на Рижи.

Насилих се да погледна Джаки в очите.

— Най мразеше татуировките — казах аз. — Харесваше ѝ да е в групата и се стараеше в училище. Не би си тръгнала, защото се е чувствала нещастна. Та тя не беше нещастна. Нещо друго се е случило. Не знам какво, но знам, че нещо се е случило с нея. И когато се събуди, ще ни каже.

— Освен… — гласът на Аш беше рязък и дрезгав. — Освен дето не знаем дали ще се събуди, а ако го направи, може мозъкът ѝ да е увреден и никога да не разберем. Може да е тайна, която да остане завинаги затворена в нейната глава.

— Трябва да продължаваме да се надяваме на най-доброто, Аш — каза Джаки. — Трябва да продължаваме да мислим положително, че любовта и…

— Сякаш позитивното мислене ще поправи голямата вдлъбнатина в главата ѝ, да бе, как ли пък не — Аш почти го изкрещя и блъсна стола си назад толкова силно, че той се залюля, преобърна се и издрънча на плочките. Чухме стъпките ѝ по стълбите.