Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Ох, деца, какъв ден само! — Джаки разтвори ръце към нас, когато влязохме в малката квадратна кухня, с шкафове от тъмен бор на всяка стена и малка кръгла маса в средата.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, докато един след друг ни прегръщаше, обгърнати от сладникавия парфюм, който обичаше да носи. Вкус на солени сълзи се усещаше по бузата ѝ, когато я целунах. Прегърнах я през гърба толкова силно, колкото можех, обвивайки ръце около нея. Отдавна никой не ме беше прегръщал. Чувствах се глупаво да го призная, но понякога човек се нуждае от прегръдка. Освен това ми харесваше начинът, по който тя сграбчваше с ръце лицето ми и ме целуваше по челото.

— О, толкова е хубаво да ви видя, липсваха ми посещенията ви, шумът и разговорите, и как казвах на Наоми да намали звука!

Усмивката на Джаки не слизаше от лицето ѝ, докато ни казваше къде да седнем, сипваше ни кола, предлагаше ястие след ястие домашно приготвена храна: шиш кебап, мариновано пиле, топла питка, ароматен ориз. Само като погледнах всичко това, изведнъж осъзнах, че умирам от глад. Не само за вкусната храна, но и за спомените, които вървяха с нея, всичките хубави. Докато се хранехме, Джаки непрекъснато сновеше около масата, докосваше с ръце раменете или страните ни. Макс не говореше много, но се усмихваше със сълзи в очите, докато обхождаше с поглед едно по едно лицата ни. Аш седеше с нас, без да хапне нищо, без да пророни и дума. Навела глава, косата ѝ се спускаше като среднощна завеса, която я предпазваше от гледката, сякаш моментът, когато разговаряхме в коридора, никога не се е случил. Исках да поговоря с нея повече, но нямах представа как. Изглежда, че никога не можеш да се доближиш до нея, просто чакаш тя да те заговори.

Накрая храната почти беше изчезнала и постепенно поспряхме да ядем и да говорим. Всички се умълчахме и всички неизречени неща, откак се върнахме от болницата, висяха над нас като сенки.