Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Ще намеря начин — каза тя. — Бива ме в това.

— Ще си навлечеш неприятности, хакерството е сериозно престъпление…

— Само погледнах — каза тя, навлече суитшърта над дънките си и дръпна ципа. — Не съм хаквала. Хакерството е кражба или лъжа, или измама. Просто отидох да видя има ли начин да вляза, и имаше. Така че погледнах. Това е всичко.

— Ами ако си навлечеш неприятности, какво ще стане с баща ти и с Джаки? Това ще ги убие!

— Да не мислиш, че не знам — отвърна рязко Аш. — Много добре ми е известно това. Но също така трябва да знам какво се е случило със сестра ми. Трябва да разбера, в случай…

— В случай че какво? — попитах я аз.

— В случай че не го е направила тя, и да се погрижа който ѝ е причинил това, да си получи заслуженото.

11

— Най-накрая — каза Роуз, когато излязох от входната врата на Най. — Къде се изгуби?

— Аш искаше да поговорим — отвърнах аз, почесвайки се по врата.

Струваше ми се нередно да имам тайни от тях двамата, но ми се струваше и нередно да говоря за Аш.

— Как е тя? — попита Лио.

Аз свих рамене. Радвах се, че никой от тях не ме разпитва повече.

Докато вървяхме към реката, топлината на септемврийската вечер постепенно сгря кожата ми, а слънчевата светлина отскачаше от водната повърхност в отблясъци и искри. Докато гледах града, разпрострял се по брега на реката, сякаш всеки хълм и висока жилищна сграда са били там от хиляда години, се усмихнах. Обичах това място. Трудно беше да не бъдеш щастлив, когато виждаш целия живот и всички възможности там някъде, как бъкат от идеи. Като изтласквах всичко, което Аш ми каза, в дъното на съзнанието си, аз се затичах и се надвесих над перилата, които ме отделяха от калния бряг долу, краката ми висяха във въздуха, а бризът, пътувал по целия път от морето, биеше право в лицето ми. Лио и Роуз се присъединиха към мен няколко секунди по-късно; Лио се покатери, седна на парапета и известно време просто наблюдавахме мястото, където живеем. Нямах много километри навъртени в пътувания, но и нямаше нужда да зная, че Лондон е най-хубавото място на света; като го наблюдавах така, се чувствах някак като част от неговата армия, непобедима.

Замислих се за Аш. Нейните теории и идеи звучаха толкова реалистично. Но сега, на дневна светлина, с приятелите ми до мен…? Аш беше доста напрегната, ами ако всичко това беше само в главите ни? Щеше да бъде по-лесно просто да оставим възрастните да се справят сами, да им се доверим. Далеч по-лесно. В крайна сметка това им е работата, нали така?

Единственият проблем е, че възрастните се нуждаеха от причини, от ясни малки отговори, които да се побират в кутия, за да могат да ѝ сложат етикет. Случилото се с Най беше неясно, нямаше никаква причина, която да му придаде смисъл, а и не се побираше в кутия, но те не искаха да го признаят. Може би се страхуваха.

— Още не ми се прибира вкъщи — казах аз.

— Не е нужно — отвърна Роуз. — Вкъщи ме очакват само баща ми и скучната ми мащеха и те ще искат да правим нещо заедно. Например да гледаме филм или да играем на проклетия „Скрабъл“. Сякаш ако прекарам повече време с нея, няма да бъда толкова отвратена от факта, че е достатъчно млада, за да ми бъде по-голяма сестра.