![Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/7/4/ogledalce-ogledalce-calibre-2-35-0-download.jpg)
Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]
- Автор: Делевинь Кара, Коулман Роуэн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Недялкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]». Краткое содержание книги:
Погледнах към Аш и видях, че ме гледа втренчено, очите ѝ блестяха с всичкия гняв, който беше сдържала досега. Знаех как се чувства. Тези хора, които не познаваха Най, бяха готови да мислят най-лошото за нея. Все едно е нищо, боклук, който сам си е причинил това. Те не познаваха като нас сладкото, забавно, талантливо момиче. Те изобщо не я виждаха.
— Искам да остана с нея — каза Джаки на лекарката. Ниският ѝ глас прозвуча заканително.
— Разбира се, може да останете — каза д-р Патерсън. — Но тя изобщо няма представа, че сте тук. Под влиянието на силни успокоителни е. А всички вие се нуждаете от почивка и възстановяване. Върнете се отпочинали.
— Отпочинали? — Роуз се засмя и поклати глава към мен.
— Трябва да тръгваме — Макс прегърна с ръка Джаки. — Хайде, деца, вечерята ни очаква, нали?
Лио ни чакаше навън.
— Е? — попита той. — Какво казаха?
— Не мислят, че означава нещо — отвърна Роуз. — Мислят, че просто е смахнато, объркано хлапе, избягало от къщи, направило си татуировка и вероятно опитало се да се самоубие. Сякаш въобще не са я огледали и разбрали за татуировката, твърде е сложно. Това не променя какво според тях се е случило.
— Но грешат — заявих аз, говорейки на себе си. — Знам, че грешат.
9
На път към дома на Наоми се почувствах, сякаш се връщам у дома, макар и несъвършен дом без нея. Истината беше, че всички се чувствахме повече вкъщи в дома на Най, отколкото при семействата си. Джаки и Макс винаги бяха щастливи да ни видят, да ни нахранят, позволяваха ни да се размотаваме заедно и да оставаме у тях, когато имаме нужда. Домът на Най беше безопасно място, но дори и то не можа да я предпази от грубияните, които правеха живота ѝ в училище ад. Преди нас, преди да се появи групата, за да я изолира, тя отново и отново бягаше. Джаки и Макс се опитваха да ѝ помогнат, училището се опита да ѝ помогне, но грубияните не се отказваха лесно. Имало дни, сподели с мен Най, когато не можела да понесе мисълта да отиде на училище и трябвало да се покрие за малко, за да си върне увереността, но накрая винаги се връщаше. Попитах я защо никога не е сменила училището, и тя каза, че защото тогава те щели да спечелят.
— Дори и толкова уплашена, колкото бях, нямаше да ги оставя да спечелят — заяви тя.
И ми се усмихна.
— Защото виж ме сега, училището е в краката ми.
Майката на Най беше най-добрата готвачка от нашите майки, въпреки че никога не трябва да го споменаваш пред майката на Лио, ако искаш да доживееш седемнайсет. Трите — Аш, Наоми и Джаки — винаги готвеха заедно, просто така правеха. Не зная как точно да го обясня, но малката им кухня просто преливаше от любов. Пълна с изпарения от ястията, ухания, вкусове и любов. Джаки ни разказваше историята на живота си отново и отново, всеки път малко по-различна, но никога скучна. Макс беше турчин, овдовял млад, и след една година борба да отгледа сам малката Ашира, един ден срещнал Джаки в автобуса в „Сохо“, където работел при някакъв шивач. Джаки беше шумна и висока на ръст — по-висока от него, кльощава и русокоса, и никога не спираше да говори. Всеки ден те сядали заедно в автобуса, всеки ден Джаки разказвала за Англия, а Макс слушал, усмихвал се и се смеел. Всеки ден в продължение на една седмица Макс оставял Ашира при леля ѝ на път за работа. В петък Макс поканил Джаки на среща. Три месеца по-късно се оженили.
— Нямаше смисъл да чакаме, разбирате ли — Джаки ни повтаряше отново и отново. — Защото, когато знаеш, просто знаеш.
Опитвах се да си спомня дали родителите ми някога са ми разказвали със същата любов и щастие за това как са се запознали, и осъзнах, че никога не са го правили. В моята къща всичко беше правилно и уважавано, традиционно, студено и нещастно. В дома на Най любовта беше неизменно налична като водата от водопровода. Вкъщи трябваше много усилено да се взираш, за да я видиш, и трябваше да си на шест години, за да я почувстваш или поне да си представиш, че си я почувствал.
Преди всичко това да се случи, щяхме да седим на масата, докато Лио и Роуз се закачат за това или онова и наблюдават Най и майка ѝ. Щях да гледам как очите на Най срещат тези на Джаки, докато разговарят или си подават чинии, или каквото там правят. Щях да гледам това разбирателство и любов помежду им и щях да приличам на онова малко дете, което виждаш по филмите да притиска нос към витрината на сладкарницата, изпълнено с копнеж. Беше толкова нелепо да си на моята възраст и все още това, което най-много искаш, е майка ти да те прегърне. Не че някога ще мога да призная това на глас.