Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

Вгледах се в лицето ѝ, все едно го виждах за първи път, макар да познавах всяка извивка и черта. Винаги ме е изненадвала колко е дълбока, когато си мислиш, че е повърхностна, и колко е мила, когато си мислиш, че е жестока. И освен всички тези неща, тя беше смела, един от най-смелите хора, които познавах.

— Ти си минала през лоши неща — казах тихо. — Знаеш какво е да бъдеш силен, подобре от всеки, когото познавам.

Роуз не каза нищо и отвърна лице от мен.

— Да, ами аз съм добре, така че…

— А моят живот… — опитах се да намеря думи. — Няма да е точно, ако кажа, че се развива както трябва.

— Би могло да е. — Роуз все още не ме поглеждаше. — Хей, какво мислиш за Маз Харисън. Сладък е, нали?

— По-големият брат на Тина Харисън? — погледнах я. — Ами че той не е ли на двайсет и пет?

— Е, и? — Роуз ми хвърли поглед от типа „какво-от-това“.

— Ами отвратена си от твоята далеч-не-толкова-възрастна мащеха, лицемерке — напомних ѝ аз.

— Това е съвсем различно. Както и да е, той ме харесва.

— Откъде знаеш?

— Писа ми във Фейсбук.

— Във Фейсбук! Ето по какво му личи, че е стар — ползва Фейсбук.

Роуз започна да се кикоти.

— Да, нали? Не съм влизала в този профил, откакто бях на тринайсет. Направо убийствено.

— Значи е нещастник.

— Ама е наистина сладък — заяви Роуз. — И ако можеш да се свържеш с някого духовно, романтично, като среща на умовете, защо възрастта да е от значение?

— Защото е противно — отговорих аз.

Лио излезе от магазина и ни подмина, бутилки дрънчаха в найлоновата торбичка и ние прекъснахме разговора.

— Хайде — каза той и го последвахме, като оставихме темата за Маз Харисън на заден план. Или поне се надявах да е така.

Лио и Роуз си подаваха бутилката водка помежду си, докато наблюдавахме как реката мени цвета си от сиво до розово и до нещо като лилаво, докато най-накрая слънцето изцяло бе погълнато от нащърбения хоризонт.

Мълчахме. Лио гледаше към водата, докато пиеше, все така без удоволствие, сякаш беше задача, която трябва да изпълни. Роуз пишеше съобщение на някого, нямах представа на кого, но всеки път, когато ѝ се появеше известие на дисплея, виждах как ъгълчето на устата ѝ се извива в усмивка и изражението ѝ се смекчава. От другата страна на съобщенията беше момче, това изобщо не беше някаква новост, просто още един от дългия списък глупаци, когото щеше да зареже, преди да е минала седмицата. Чудех се дали това е Маз, и се надявах да не е. Маз беше вманиачен по блестящата си кола и по нищо друго.

— Парка? — каза Лио, отвъртайки капачката на втората бутилка.

— Какво ще кажете за Серин? — включи се Роуз ей така, изведнъж, докато поемахме по краткия път към парка. Серин беше онова момиче със сините очи, дългите крака и много високия глас, който звучеше така, сякаш е глътнала хелий. — Тя те харесва, страшно много.