![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Глупак! – промърмори. – Да не би нещо да ти свети, да ти пречи да заспиш, та чак затвори очи... Хайде де, заспивай! Потъвай в сънищата си!
Потъна.
***
Колкото и да му се искаше, този път в съня си не видя летящите момичета. Сред мрака се появи друга картина. Имаше мъж в дрипи. Нарамил огромен дървен кръст, падаше, ставаше, но продължаваше, макар и с огромна мъка, да върви нататък. На главата му – корона от тръни. От разраненото под бодилите чело към бузата му се стичаше кръв. Щом се препънеше и паднеше, смазан под тежкия си товар, от мрака се протягаха ръце и започваха да го бичуват.
Това беше толкова реално, че не можеше да е сън.
„Да не би да съм буден?“ – размисли се Исмаил и викна:
– Хей! Оставете го!
Или му се стори, че извика.
Стана и се накани да тръгне натам. Само че всичко започна да чезне. Мракът започна да поглъща всичко. Не остана нито мъжът, който влачеше кръста, нито жестоките ръце, които го удряха с бичове и го блъскаха. Както се появиха, така и изчезнаха, всичките, в един миг.
Потърси мекотата на плесенясалата стена зад гърба си. Нямаше я. Пак се беше изгубил сред мрака. Закрещя:
– Говорииии! Хайде, говори ми!
Чу само стъпките на пропълзялата до него мишка. Усети, че животинчето се е спряло точно до крака му. После – докосването на мустачките до голите му крака. Изтръпна от ужас. Започна да рита покрай себе си.
– Махай се оттам! – викна. – Върви да си намериш друго за ядене вместо моята плът!
Навсякъде бъкаше от мишки. Гладни, големи мишки. А докато спи, можеше и него... Ужаси се при тази мисъл. Простря напред ръце и се хвърли в мрака. Право натам, където видя мъжа, който падаше и ставаше под тежестта на кръста. Това можеше да е някакъв знак. Можеше там да има някакъв изход, кой знае. Вървя, вървя, но не откри края на мрака. Кракът му се препъна в нещо и той падна. Удари си коляното, изохка от болка. Започна да опипва с ръце мястото, където падна, търсеше нещото, в което се препъна, намери го. Беше грамадна, дълга талпа. Грамадна, дълга талпа, разперила ръце на две страни.
Дървен кръст! Значи това, което бе видял преди малко и си мислеше, че е сън, беше истина. Пред очите му беше минал някой, който влачеше дървен кръст.
„Истина е било! Истина! Отпред пред мен е минал някой, който влачи дървен кръст!“
Там, до кръста, Исмаил загуби съзнание.
НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ
Истанбул
Михримах застана пред Мерзука, придворната на майка й, и отправи към нея сърдит поглед:
– Ти ме измами!
Мерзука се взря в сините като бездънното небе очи на момичето и се разсмя:
– А по кой въпрос, принцесо моя?
Всъщност това си беше истинско признание, че е била залъгвана и по други теми, но Михримах не го забеляза. Както винаги, когато беше ядосана, навиваше на показалец двата руси кичура, които се спускаха покрай бузите й.
– Че по кой въпрос може да е, за порастването.
– За порастването ли?
– Да, моля ти се, за порастването. Попитах те кога ще порасна. Ти какво ми каза?
– Че какво ти казах?
Момичетата в стаята до едно спряха ръкоделията си и нададоха уши към този твърде любопитен разговор.
Михримах пусна навитите с ръка масури. Двата снопа коса, освободени от тиранията на пръста й, възтържествуваха и се посипаха в къдрици надолу.
– Ами... каза ми да броя дните... Прибавяй по още един ден към всеки... и ще видиш, че си пораснала. Точно това каза, да.
Всички се засмяха. Не пропуснаха да извърнат глави настрана и да скрият усмивките си, защото да се смееш в лицето на принцесата щеше да е груба проява на неуважение.
– Добре де, правилно съм ти го казала.
Момичето тропна ядно с крак.
„Същинска майчичка!“ – помисли си Мерзука.
От Кримския дворец насам, щом се ядосаше Александра... Пази боже! Така и не можеше да свикне да я нарича Хюрем. Тя си беше нейната Александра. Толкоз! Нейната Александра стана голяма жена, народи деца, сега обучаваше дъщеря си – а все така тропваше с пета по мода?
Още го правеше. Че на кого да се метне дъщерята на жената, която още по времето на патилата си в общото помещение на наложниците проби крака на главния евнух Чухадар Сюмбюл с острото токче на чехлите си заради това, че не я представи на Сюлейман. „Крушата не пада по-далече от корена си!“ – негласно се разхихика тя.
На пресекулки Михримах извика:
– Ами че аз не мога да броя дотолкова! – Пое си дъх и добави: – А има толкова много дни!
И докато момиченцето свиваше пръстите си, все едно че брои, пак започнаха да се подсмихват. Мерзука притегли малката султанка до себе си и я прегърна. Но гневът на детето не стихна.