Съдбовният кораб [bg]

— И това го прави допустимо?

— Разбира се. Това е естествено. Напълно различно от онова, което се случи на мен!

— Сър? — попита мъжът на руля.

Кенит раздразнено се извърна към него.

— Какво има?

— Моите извинения, сър. Помислих, че говорите на мен, сър. — Бялото в очите на мъжа улови звездната светлина. Изглеждаше изплашен.

— Е, не говорех на теб. Заеми се със задълженията си и ме остави на спокойствие. — Колко ли беше дочул тъпакът? Нямаше значение. Ако станеше проблем, Кенит можеше да го накара да изчезне. Да го хвърли през борда поради някаква причина. Един удар по главата, побутване през парапета и никой никога нямаше да разбере. Кенит нямаше от кого да се бои и нямаше да се бои от никого. Тази вечер бе прогонил и последните си демони.

Талисманът на китката му мълчеше и разгръщащата се тишина стана по-обвинителна от думите.

Най-накрая Кенит прошепна:

— Тя е жена. На жените това им се случва постоянно. Свикнали са.

— Ти я изнасили.

Той се засмя гласно.

— Едва ли. Тя ме харесва. Каза, че съм учтив и че съм джентълмен. — Пое си дъх. — Дърпаше се само защото не е курва.

— Защо всъщност го направи, Кенит?

Въпросът беше непреклонен. Знаеше ли талисманът, че същото питане кънтеше безспир и в собственото му съзнание? Беше решил да спре. Беше спрял, докато тя не бе започнала да ридае в мрака. Ако не го беше направила, щеше да бъде способен да си тръгне. Така че вината беше колкото негова, толкова и нейна. Може би. Кенит затърси непохватно отговор. Заговори много тихо:

— Може би за да мога най-сетне да разбера защо той го причини на мен. Как можеше да ми го причини, как можеше да се мята между доброта и жестокост, между уроци по етика и пристъпи на гняв… — Гласът му заглъхна.

— Нещастен, жалък негодник — бавно и през зъби изрече обвинителните думи личицето. — Превърнал си се в Игрот. Осъзнаваш ли го? За да победиш чудовището, си се превърнал в него. — Тъничкият глас стана още по-тих. — Вече можеш да се страхуваш единствено от себе си.