![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Уинтроу остави думите да се отронят на косъм преди да разбере какво ще каже.
— Кенит ще получи всичко: кораба, теб, син. А аз няма да имам нищо. Всички вие ще бъдете заедно, а аз винаги ще съм вън от това.
Тя изглеждаше поразена.
— А ти искаш тези неща? Кораба. Син. Мен?
Нещо в гласа ѝ накара сърцето му да задумка. Дали тя искаше да я желае? Имаше ли в нея дори и най-дребна частичка топлина за него? Щеше да говори пък каквото ще да става. Ако трябваше да изгуби всичко, поне нека бъдеше изречено. Дори Ета да го лишеше от присъствието си, щеше да знае.
— Да. Искам тези неща. Кораба, защото беше мой. А теб и син, защото… — Куражът му се изпари. — Защото така — нескопосано завърши той и я погледна. Вероятно с големи, мили очи, прокле се.
— О, Уинтроу. — Тя поклати глава и отмести поглед. — Ти си толкова млад.
— По-близо съм до твоите години, отколкото той! — ужилено отвърна Уинтроу.
— Не и що се отнася до нещата, които са от значение — неумолимо отвърна тя.
— Млад съм само защото Кенит настоява да съм такъв — не ѝ остана длъжен той. — И ти също държиш да продължиш да го вярваш. Вече не съм дете, Ета, нито скрит от света църковен служител. Вече не. Година на този кораб може да превърне всяко момче в мъж. Но как да бъда мъж, ако никой не ми го позволява?
— Мъжеството не е нещо, което някой ти позволява — поучи го Ета. — То е нещо, което един мъж взема за себе си. Тогава то се признава и от другите. — Тя се наведе, за да вдигне бродерията си.
Уинтроу се изправи. Отчаянието му се делеше на косъм от гнева. Защо тя го отхвърляше с баналности?
— Мъжеството се взема. Ясно. — Тя тъкмо се изправяше в стола си, той постави два пръста под брадичката ѝ и извърна стъписаното ѝ лице към себе си. Нямаше да мисли. Беше се изморил от мислене. Приведе се и я целуна, като отчаяно се надяваше, че го прави добре. Тогава, щом почувства устата ѝ под своята, забрави всичко, освен това дръзко усещане.
Ета се отдръпна от него, ръката ѝ се спусна да покрие устата ѝ. Пое си бърз дъх. Очите ѝ бяха широко отворени. Миг по-късно в тях пламнаха гневни искри.
— Така ли ще започнеш да отстояваш твърдението си, че си мъж? Като предадеш Кенит, човек, който се държи приятелски с теб?
— Не става въпрос за предателство, Ета. Това нямаше нищо общо с Кенит. Всичко беше заради това, което ми се иска да има между нас, но го няма. — Пое си дъх. — По-добре да вървя.
— Да — отвърна тя с разтреперан глас. — По-добре.
Уинтроу се спря при вратата.
— Ако носеше моя син — каза дрезгаво, — щях да съм първият научил новината. Нямаше да се налага да споделяш подобни тайни с друг мъж. Щеше да бъдеш сигурна в радостта и одобрението ми. Щях да…
— Върви! — нареди му грубо тя и той си тръгна.
Алтея. Бледо ехо от обично минало. Ти дойде при мен.
— Не. — Знаеше, че устните ѝ се мърдат, за да оформят думата, но не чу звука от гласа си. Не искаше да се буди. Не беше останало нищо добро в будното състояние. С усилие на волята се потопи по-дълбоко, отвъд съня, отвъд безсъзнанието, търсеща място, където да няма повече връзка с омърсеното си тяло. Затърси сън, в който Брашън беше жив и двамата бяха влюбени и свободни. Затърси назад във времето щастливите моменти, когато го беше обичала, без дори да го осъзнава, когато и двамата се бяха трудили на палубата на един красив кораб, а баща ѝ я бе наблюдавал с одобрение. И пак назад, още по-назад до едно малко момиченце, правещо маймунджилъци, босоного, горе сред такелажа или изтегнало се за дрямка върху обляния в слънчеви лъчи бак, за да сподели сънищата си с една сънуваща фигура.
Алтея! Гласът звънтеше от радост. Ти ме намери. Изобщо не биваше да се съмнявам в теб.
Вивачия? Присъствието ѝ беше навсякъде около нея, по-силно от миризма, по-разпростиращо се от топлина, нейната реалност бе по-сладка от всеки спомен. Съществото на нейния кораб я обгърна. Завръщане у дома и сбогуване се смесиха в едно — сега можеше да умре спокойно. Алтея впрегна волята си, за да се пусне, но вместо това Вивачия я обви с любов и нужда. Алтея не можеше да понесе такава нежност. Тя я зовеше като светлина и заплашваше решимостта ѝ. Извърна се от нея. Пусни ме, скъпа моя. Искам да умра.