Съдбовният кораб [bg]

— А онази жена Джек? — хапливо попита Ета.

Той помисли дали да не излъже, но вероятно тя вече знаеше, че е бил там долу.

— Тя не иска да говори с мен.

Кенит беше наредил Джек да бъде държана в една от килиите. Уинтроу бе успял да я посети само веднъж. Тя го беше посрещнала с вълна от въпроси относно Алтея. Той не бе могъл да отговори на нито един от тях и тя го бе заплюла, като отказа да отговори на което и да е от запитванията му. Беше окована, но не жестоко. Можеше да седи, да стои в изправено положение и да се движи наоколо. Уинтроу не винеше особено Кенит за това. Тя беше едра и мощна жена. Имаше одеяло, редовно получаваше храна, а обгарянията ѝ от змиите, изглежда, заздравяваха. Участта ѝ не беше много по-лоша от неговата, когато за пръв път бе доведен на борда, помисли си той. Дори бе същата килия. Дразнеше се, че тя не иска да говори с него. Искаше да чуе нейната версия за това какво бе сполетяло Парагон. Чутото от екипажа не се връзваше напълно с казаното от Кенит. Корабът изобщо не искаше да говори с него за случилото се. Мълния единствено му се подиграваше, когато се опиташе да говори с нея.

— Опитах се да говоря с кораба за нея — опита той. Ета го погледна неодобрително, но и любопитно. — Мълния беше дори по-недружелюбна от обикновено и прямо си каза, че не иска Алтея на палубата си. Говори бясно за нея, с много проклятия и заплахи, сякаш е… — Уинтроу спря мислите си и поклати глава с надеждата, че Ета няма да настои да продължи. Корабът говореше за Алтея сякаш е омразен съперник. Не за вниманието на Уинтроу, разбира се. Тя вече не изпитваше никакъв интерес към него.

Той въздъхна.

— Отново увеси нос заради кораба — обвини го Ета.

— Така е — с лекота призна Уинтроу. — Липсва ми. Говоренето с Мълния е по-скоро задължение, отколкото удоволствие. А в последно време ти също си имаш собствени занимания и аз често съм самотен.

— Имам си мои занимания? Ти си този, който спря да си говори с мен.

Уинтроу беше решил, че гневът ѝ е запазен за Кенит. Сега бе открил и своя дял от него.

— Нямах такова намерение — внимателно предложи той. — Не исках да се натрапвам. Реших, че ще си, ам… — Спря се. Всичко, което беше предположил за нея, изведнъж му се стори глупаво.

— Реши, че ще съм толкова заета да бъда бременна, че няма да мога да говоря или да мисля — довърши вместо него Ета. Тя изпъчи корем и го потупа с нелепа, престорена усмивка. След което му се намръщи.

— Нещо подобно — призна Уинтроу. Потърка унило брадичка и се приготви за яростта ѝ.

Тя обаче се засмя шумно.

— О, Уинтроу, такова си момче — възкликна тя. Каза го с такава привързаност, че той изненадано вдигна очи. — Да, ти — продължи тя, видяла погледа му. — Позеленял си от завист още откакто ти казах, все едно съм ти майка, готова да те зарежа заради ново бебе. — Ета поклати глава. Той изведнъж се почуди дали завистта му я радва. — Понякога двамата с Кенит въплъщавате глупостта на всички мъже. Той с неговата твърдост, студенина и мъжествено нежелание да признае всякаква нужда, а ти с твоите големи, мили очи, молещ за всеки миг внимание, който мога да ти отделя. Не осъзнавах колко ме ласкае това, докато не спря да го правиш. — Тя приведе глава към него. — Говори ми както преди. В действителност аз изобщо не съм се променила. В мен расте дете. Не е болест или лудост. Защо те притеснява толкова много?