Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Привечер гондорската пехота стигна до останките на наполовина изгорено, наполовина разграбено село. Тук се намериха кладенци, меховете бяха напълнени с вода. Селото стоеше на хълм, имаше достатъчно подръчен материал, за да се направи дървена ограда, можеше да спрат и дълго да се отбраняват, но не очакваше ли именно това Господаря от тях?

- Ще ни висят на главите, като не ни дават възможност да си поемем дъх и за миг, не давайки да развържем връзките на доспехите – отбеляза Амрод.

Те се хобита стояха и оглеждаха пръснатите по долината огньове на вражеския лагер. Тези огньове пламтяха прекалено близо, толкова примамливо... Каква съблазън за гондорските хилядници – с желязната стена на щитоносната пехота, малко отстъпваща на хирда, да смажат нестройните вражески тълпи, не умеещи да се сражават в строй! Да ударят сега, през нощта, да ги смачкат, да ги стъпчат в земята...

- Аз бих рискувал – като че ли чул мислите на Фолко, прошепна Амрод. – Не преувеличаваш ли мъдростта на Господаря, приятелю мой? Още повече, че него самият тук го няма. А ние можем да се избавим наведнъж от тях!

Но гондорците не излязоха от лагера. На сутринта стотниците строиха своите в боен ред. Командирът изпълняваше кралска заповед – без да се забърква в битка, да си пробива път за съединяване с гондорската конница. Командирът си знаеше работата. Той пазеше хората, не искаше да рискува.

И още един ден всичко се повтори с предишното постоянство. Стрелите, изглеждащите смели нападения на конницата – но само да натиснеха малко неприятеля, и стрелците му веднага се разпръсваха и отстъпваха. Пехотата се държеше на разстояние.

Дневният преход беше успешен. Войската остави зад себе си много мили – нима Господаря ще им позволи да продължат така и по-нататък? Засега цялата, по думите на Амрод, висяща на главите им вражеска армия не бе причинила съществени вреди. И всеки момент трябваше да се приближат роханците – какво тогава ще правят командирите на Олмер?

Той като че ли предсказа – на следващата сутрин всичко рязко се промени. Пътят бе преграден от воини със секири, по крилата се беше наредила конница. Врагът беше заел силна позиция между два хълма, на върховете им се тълпяха стрелци.

Торин се ухили.

- Е, най-после – измърмори той, още веднъж изтривайки секирата си с парцал. – Че иначе не е война като война. Защо три дни въртяха колелото без точило?

- Сигурно отдавна са набелязали това място -предположи Маелнор, елфът вече беше оздравял, раната му зарасна поразително бързо.

- Ех, ще се забием в тях! – хищно се озъби Дребосъка, без необходимост хващайки меча.

Всички освен Фолко чакаха кървавата битка като весел празник. Хобитът обаче, мълчаливо гледайки вражеските редици, както винаги преди битка избутваше навътре своята вродена хобитова плахост. Той искаше да има хладна глава. Пред него имаше цяла поредица от битки и трябваше да остане жив, за да може ако стане нещо да помогне на самото Графство. Той не смееше без изтръпване да мисли за това, какво ще стане, ако войната стигне до бреговете на Брендивин.