Черното копие и сянката на Властелина [bg]

„Ще се реши... ще се реши...“ – чукаше в слепоочията на хобита натрапчивата мисъл.

Да, ще се реши и действително именно тук. И кралят на Гондор, дето все не обръщаше внимание на предупрежденията и не искаше да повярва в приближаващата се заплаха, разбрал най-накрая за какво става въпрос, остави столицата и се хвърли след Олмер... Съдбата на Запада ще се реши тук, на равнините на Минхириат – за армиите на Запада това е последен шанс. Колко жалко, че го няма хирда! Защо Наместникът на Арнор не е взел със себе си джуджетата? И защо не е известена Мория? Сега, когато нахлулите се озоваха между два огъня – приближаващата се от север арнорска многохилядна дружина на Наместника и идващата от юг гондорска армия?! А нали я има и свиващата се за удар роханска конница – след две поражения от нея беше останала само половината, но я има и конниците ще се бият като обезумели... От вълнение на хобита му пресъхна гърлото: такъв шанс да унищожат Господаря! Нима той е могъл толкова необмислено да повери блокадата на Минас-Тирит на някакви спомагателни отряди, непресметнато повярвал в тяхната непобедимост? Интуицията подсказваше на хобита, че тук нещо не е така. Олмер никога не допускаше груби грешки. Господарят претегляше всяка своя стъпка, прекрасно предугаждайки всички действия на противника си, лесно отразявайки ударите им. Не е могъл да не предвиди възможността за поражение в Арнориен! А щом е така, значи е разработил някакъв план и за този случай! И Фолко внезапно си помисли: толкова ли е добре в действителност, че гондорците са си пробили път чак до Тарбадски брод? Не е ли разчитал Господаря тъкмо на това, предполагайки с един замах в открита битка да довърши последните си врагове? Призляваше му от такива мисли...

Атлис разказваше и за видяното от гондорските воини в Рохан. Едорас, разбира се, не е могъл да се задържи дълго, но и не го отбранявали твърде упорито. Хазната била извозена, населението отишло в крепостта Дънхароу, а когато воините на Минас-Тирит се приближили към крепостта, врагът бързо изоставил града и отстъпил на запад.

- Палили са там, разбира се, не може без това – говореше Атлис. – Но какво ме учуди: не са го разграбвали, не го разрушавали, не го разорявали, а внимателно го преустройвали по свой начин, като че ли са решили да се върнат и да останат стопани там. Затова явно и не са разбойничили много. Крепостите в планините още се отбраняват, но някои са напуснати – хората са отишли по тайни пътеки в Гондор, а равнинците тези пътеки никога няма да могат да ги намерят... Но лошо е друго... – Атлис понижи глас. – Моите приятели казват, че под самите им носове върви през Рохан по северния път голяма войска на Олмер.

- А какво се чува от Сивите заливи? – попита Дребосъка. – Ще повикат ли хирда на Сините планини? Какво са казали старейшините на Халдор-Кайс?

- За джуджетата нищо не мога да кажа – поклати глава гондорецът. – Чували са, че мнозина са при Кирдан... а за Мория никой нищо не знае.

- Тогава да пратят при Дори Славния куриери! -подскочи Малкото джудже. – И без да се бавят, за да успее хирдът за битката! Според мен не си струва да се разчита особено на силите на Сините планини, макар че добре би. било да бъркам.