Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Но ако имаше някой, когото отстъплението на юг не го устройваше в никакъв случай, то това бе хобитът. Графството бе заплашено от смъртна опасност – как можеше да си тръгне той в такова време?

- Ако кралят тръгне на юг, аз ще поема на север сам! – заяви то на смаяните си приятели. – Нямам какво да правя на юг. Освен това – сигурен съм! – в Арнор няма да мине без измяна. Архар не ми излиза от главата.

- А на мен ми се струва, че всичко ще се реши не тук, а в Сивите заливи – забеляза Беарнас. – Олмер все едно ще тръгне натам. Там ще бъде решителната битка.

- Аз не ще изоставя своите! – намръщи се Атлис.

Заплашваше да се разгори ненужен спор и Торин мъдро предложи да се отложат всички решения до сутринта. И без това войската стои на място.

Но на сутринта те разбраха, че вече нищо няма да им се наложи да решават. С някакво непостижимо умение Олмер отново, за кой ли вече път, поднесе изненада на противниците си. Околностите на обширния гондорски лагер чернееха от придошлата през нощта вражеска войска. Гондорската конница понесе големи загуби на обратния път от непрекъснато притискащите ги хазги, истерлинги и ангмарци – и сега същите тези полкове стояха пред тях отново, този път с твърда решимост да завършат нещата веднага. Но гондорците също не бяха от плашливите. В един глас зареваха роговете, призовавайки воините на бой. Противостоящата им войска не изглеждаше много по-силна от гондорската. На око воините в нея бяха в най-добрия случай около път и половина повече, отколкото в кралската армия.

- И какво сега? – мрачно осведоми Торин незнайно кого. – Като че няма къде да бягаме...

„Колко си прилича всичко – помисли си хобитът, на бегом хвърляйки се към мястото си в строя на стрелците. – Отново и отново Олмер ни прилага все една и съща хватка – нощем скупчва разпилените си сили на определено място. Разпраща улаги, няма друг

Гондорската армия нямаше къде да бяга и тя бързо се подреди за битка. Врагът явно не възнамеряваше да атакува пръв. Строят му се огъваше като полумесец, крила хищно се бяха протегнали напред – там неразличимо за окото на хобита тъмнееха конните полкове. И всеки момент можеха да дойдат свежи сили от север. Наместника със сигурност бърза да се укрие зад високите стени на крепостите, как би отвлякъл върху себе си някаква част от вражеските войски!

Строиха се. Отпред – конните и пеши стрелци, започващи битката. Зад тях – гора от щитоносна пехота, още по-далеч – втора линия от бронирани воини. Отстрани и в тила стоеше гондорската конница.

Времето преди началото на битка бе мълчаливо. Тишината над полето беше неприкосновена до време. Който дръзне да я наруши, издава по-слабия си боен дух и рехавата си воля.