Черното копие и сянката на Властелина [bg]

А сетне в гондорската войска като че ли засвириха заедно няколко десетки големи рога, и на полето в пълно бойно снаряжение и с насочено напред копие излезе кралят. Бе сам.

- Предизвикателството ти е прието! – възгласи той, изправяйки се на стремената и напрягайки гласа си така, че да го чуят колкото се може повече воини. – Господарите на Запада не бягат от опасността! Вземи копието си – да се сразим!

- Предизвикателство... предизвикателство... Кралят ще се бие! – пронесе се като вятър по гондорските редици.

Владетелят на Гондор беше величествен в сияещите доспехи и крилат шлем, с малък щит, на който се виждаше инкрустиран със скъпоценни камъни герб на Обединеното кралство. И по мекия отблясък на метала на пръстените и нараменниците хобитът разбра, че кралят е в доспехи от митрил и следователно е почти неуязвим.

Сега всички погледи на гондорските воини се обърнаха към Олмер. Той спокойно седеше на врания си кон, загърнал се в черно наметало и ниско смъкнал качулката, Фолко не виждаше горната част от лицето му и очите, само брадичката се подаваше. Беше бяла като лежала незнайно колко време под ветрове и дъждове мъртва кост. Безжизнен страх лъхаше от тази фигура и Фолко се порази, колко бързо са настъпили зримите ужасни промени в Господаря след като в Дол-Гулдур мъртвешките пръстени се сляха.

Сандело подаде на Олмер копие, а щит Кралят-без-Кралство не взе изобщо. И никой не можеше да разбере има ли върху него изобщо някакви доспехи.

Кралят на Гондор, без да бърза вдигна златния си рог и затръби. И в този миг като че ли конят на Олмер скъса невидими въжета и се втурна от място, с всяка секунда увеличавайки скоростта. Необуздан рев се разнесе от редиците на воините на Олмер.

Но и конят на владетеля на Гондор по нищо не отстъпваше на жребеца на противника му – също толкова мълниеносно започна да се засилва и той. Хобитът със затаен дъх следеше как се сближават двете фигурки – светлата и тъмната – и как остриетата на копията на двамата противници сияят като малки звезди... Миналото се сблъскваше с настоящото, далечният потомък на Боромир изискваше заплащане по сметката от потомъка на победилия съперник.

Олмер препускаше, небрежно провесил копието някъде настрани, а кралят се носеше приведен към гривата на коня, с приготвен щит и копието му беше нацелено право в гърдите на връхлитащия насреща му противник.

Конниците стремително се сближаваха, сърцето на хобита като че ли изобщо беше престанало да бие. Кралят на Гондор не можеше да не победи! Тук, в честна битка, гърди в гърди... Сега, сега ще се сблъскат и светлият рицар ще преобърне тъмния, ще го наниже с копието, ще го събори на земята и ще го стъпче с копитата на бойния кон – и Дългът на хобита ще бъде изпълнен.

Но Олмер не прие предложената му честна битка. Краля вървеше на този двубой, за да победи или да умре, а Олмер отиваше само да побеждава. Прекалено грандиозен беше замисълът на Краля-без-Кралство, за да го подлага на някакви непредсказуеми опасности.