Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Истина казваш... – мрачно проточи Торин. – Няма да събере Наместникът хирда, със сигурност всяка кирка му е важна. Да се надяваме на Дори. Атлис! Посъветвай херцога да праща куриер към портите на Мория!

- Ами ако там е празно? – възрази хобита. – Спомни си Синята мъгла, която се люлееше в онзи секретен изход от мините, към който се опитвахме да стигнем! Ако цялата Мория отново е пълна с нея и самият Дори си е тръгнал оттам?

- Е, някои галерии и да е запълнило, нали има други... – неуверено отговори Торин, но се виждаше, че тази възможност още не му е идвала в главата.

- Пратеници трябва да се изпратят, разбира се – продължи Фолко. – Само че и този хирд надали ще пристигне...

- На херцога ще предам вест направо сега – надигна се Атлис, – но кога ще има резултат? Олмер не повтаря грешките си. Няма да изложи своите полкове на джуджешките копия. Няма да чака идването на хирда, по-рано ще удари. Той нали сега също има само една надежда – да ни разбие на части...

Атлис допи чашата горещ чай и изчезна в суматохата на лагера. Приятелите останаха в тежко мълчание...

- Напразно пуснахме гърбавия – заговори Дребосъка, сменяйки темата. – Не биваше да го изтърваме, докато не научим всички планове на Господаря! Глупаци сме, няма що.

- Не мърмори! – спря джуджето хобитът. – Не е мъжка приказката ти. Пуснахме го както трябваше. Той сдържа думата си – а ние, макар че нищо не казахме на глас, нали също се задължихме. Уговорката е по-скъпа от пари.

Дребосъка сви устни – остана на мнението си, но не започна да спори.

Свечеряваше се. Воините на Гондор палеха огньове в дупки, около лагерите побиваха заострени колове, нощните патрули отиваха в сгъстяващия се мрак. Подухваше от север, от време на време се сипеше бързо топящ се снежец.

- Новата година е вече скоро – въздъхна Фолко, докато лягаха да спят. – Нима ще я посрещнем под някой храст?

- Добре ще е изобщо да я посрещнем – студено забеляза Торин.

Гондорската армия настъпваше като в празнина. На хоризонта се мяркаха конните патрули на Олмер, но те не се приближаваха. Торин беше излязъл извън себе си от яд: пет дни, откак са във войската, пет дни Кралят води своите по Южния друм срещу воините на Олмер, а противникът го няма както и преди! Затова пък следи бяха останали предостатъчно...

Покрай широкия отъпкан път стояха мъртви села. С непозната ярост тях дори не ги палеха, а направо ги разнасяха на парчета, превръщайки здравите къщи в безформени камари от отломки. От обитателите на селищата малцина бяха успели да се спасят. Голяма част от тях бяха пленени, но още повече -просто избити. Мъртвите тела лежаха старателно подредени, готови за погребение, личеше, че са ги убивали без бързане, все едно грижливо са плевили нивите...