Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Набитите воини с шестоъгълни щитове не издържаха дълго под гондорските стрели. Разнесе се дружният рев на повече от десет хиляди гърла – и вражеският строй се люшна и се понесе напред, начупвайки се и разкъсвайки се...

- Строят – да се събере! Щитовете – да се вдигнат! Копията – напред!

Командата беше изпълнена точно, без излишно суетене. Някои от гондорските стрелци – и Фолко с тях – успяха да се промъкнат по-близо до първите редици, продължавайки да стрелят от упор. А Дребосъка и Торин, пренебрегвайки твърдите правила на боя, излязоха напред, за да търсят ръкопашна схватка.

Засилената в бяг вълна крещящи врагове удари гондорския боен ред и засноваха в привичната си кървава работа копия и мечове, секири и кинжали, с грохот се сблъскаха щитовете. Променящият се със страхотна бързина хаос на схватката се разрази пред очите на Фолко и съзнанието му, вече приучено и закалено, правеше само едно – без да се задържа върху нито един детайл, да търси врагове, намиращи се в пределите на досегаемост на стрелите му. Ловък и гъвкав, въпреки доспехите, хобитът се изхитряваше да се промуши между могъщите хълбоци на гондорските щитоносци и копиеносци, за да пусне стрела право в окото на някой притичал край тях вражески воин.

Той така и не запомни онзи момент, когато тъмното предчувствие се превърна в ясно осъзнаване на това, че нещата стоят зле. Врагът не се разпръсваше от натиска на гондорците. Брадатите бойци със секирите спряха този натиск, и макар че сигурно загубиха две трети от своите, само отстъпиха, но не се разбягаха. Като се отдалечи за кратко време навътре в строя – за почивка и да си напълни колчана – Фолко разбра, че битката кипи от всички страни, гондорците с бият в пълно обкръжение. Все повече и повече ставаха убитите и ранените – влачеха ги към каруците. Строят на гондорците спря. Не му стигаха сили да мачка противника си, както правеше това хирдът. Джуджешкото изкуство за бой с дълги копия, когато никой не можеше дори да се приближи до стената от щитове, оставаше тайна на Подземния народ.

Бе студено, пара се издигаше от разгорещените в боя хора. У хобита се появи познатото вече горчиво предчувствие на близко поражение. Стиснал зъби, той тръгна към мястото си в първите редици на сражаващите се.

Малко по малко растеше безредието в челните редици на гондорските воини. Врагът сечеше, без да се щади и плащаше с четирима за един – но той можеше да сменя своите воини много по-често. Стената на гондорските щитове вече не беше плътна, появиха се пробиви, пролуки, все почести избухваха единични двубои, като побеждава не умелият, а по-малко умореният, а сили воините на Изтока имаха много. За стрелците не достигаше място, телата на загиналите се пречкаха под краката на живите.

Въпреки суматохата на битката, хобитът лесно смогваше да се държи край джуджетата, неизменно сражаващи се в първите редици. Дребосъка крещеше „Назад!“ така, че околните за минута оглушаваха... До двамата изглеждащи неуязвими воини започнаха да се сплотяват най-издръжливите измежду бойците от бавно стопяващите се челни гондорски редици. И – странна работа – врагът, който обикновено отбягваше най-силните воини на неприятеля, днес направо едва ли не със зъби се вкопчваше в джуджетата – на смяна на падналите заставаха нови...