Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Етчелион също не е много приказлив, но някои неща разбрах. Олмер завива на север, вече се е сблъскал с арнорците и явно ги изтласква. Кралят заповяда на конницата да тръгне напред. Ако войската на Наместника не издържи, на нас ще ни дойде нанагорно. Пехотата върви отзад, към нея трябва да се присъедини Еодред с роханците. Олмер е преминал Гватхло! Тарбад е обкръжен, но вестоносците на краля бързат към Мория да викат джуджетата... Херцогът искаше да вървя с него – той тръгва на разсъмване с конните полкове – но аз отговорих, че ще остана с вас.

Много преди разсъмване, като взеха почти всички резервни коне, гондорската кавалерия се откъсна напред, изпреварвайки пехотата си. Лицата на конниците бяха мрачни, отрядите се разделяха в мълчание.

Блестящи в доспехите си конните армии на гондорците се разгърнаха в боен ред и се скриха в равнинната мараня. Пешите воини мълчаливо вървяха след тях, като забързваха крачка без всякакви подканяния. Уморените ги качваха на каруци.

Мина осмият ден, пристигнаха двама куриери на краля – на вид спокойни, не донесоха никакви извънредни заповеди и хората малко се успокоиха. Но вечерта на същия ден врагът сам дойде при тях.

От сгъстилия се мрак летяха смъртоносни стрели. Без да се боят от огъня, върху патрулите скачаха огромни вълци. Отчаяните викове вдигнаха на крака целия лагер. Многогодишното обучение на гондорските воини се показа веднага – здравият строй изникна като по магия, огньовете изгаснаха и в нощта нападателите само напразно хабяха стрелите. Но никой в гондорския лагер не затвори очи до сутринта, а на разсъмване кралската армия беше атакувана от свежите полкове на Господаря. Изглеждаше, че те израстват изпод земята и за броени минути цялата гондорска пехота се оказа в пръстен. От двете страни на пътя се развяваха черно-белите знамена на Олмер. Вглеждайки се в неподвижно очакващите сигнал редици на врага, хобитът разпознаваше познатите от двете предишни битки хеги и ховрари заедно с ездачите на вълци и онези, които държаха на дълги въжета до седлата страшните тигровълци. Но не се виждаха нито истерлинги, нито ангмарци, нито пък хазги. Появиха се – вече за кой ли път – непознати на хобита племена: прилични на джуджетата набити здравеняци с големи секири и шестоъгълни продълговати щитове – те се сражаваха пеш.

- Е, няма що! – потресено промърмори Торин. -Ловко ни измами! Тук е около една трета от войската му! Нима с останалите той ще надвие цялата мощ на Обединеното кралство?

- Не знам как с тях, но с нас може напълно да се справи – измърмори Фолко, бързо спускайки забралото, защото в далечината вражеските стрелци вече опъваха тетивите. – Торин! Не стой с открито лице!