Черното копие и сянката на Властелина [bg]

На четвъртия ден северният вятър, освен студ донесе и дългоочакваните звуци на гондорски рогове. Идваше кралската конница!

Зовейки на помощ своите, засвириха роговете и в лагера на гондорската пехота. Хората грабваха оръжието, нареждайки се бързо. Сега, сега всичко ще се промени и победоносната кавалерия на Гондор помете самонадеяните войници на Олмер, като довърши започнатото от пешите воини дело!

А полковете на Олмер, като разбраха какво става, действително започнаха да се оттеглят настрани, разтваряйки пръстена на обкръжението. Забързано, като в паника, те отстъпваха на юг, конните стрелци прикриваха това отстъпление.

На север се показаха първите гондорски конни стотни. И от пръв поглед стана ясно, че с тях далеч не всичко е наред, че те не идват с победа. Лошо спазвайки строя, почти съвсем без знамена и полкови флагчета, върху изтощени, измъчени коне, не се носеха, не летяха, а бавно течеше намалялата конница. Радостните викове в пехотата замряха, като се смениха първо с недоумение, а после с горчива увереност.

Бяха претърпели поражение и сега отстъпваха, а на раменете им със сигурност висеше многократно по-силен враг.

Те се приближиха – измъчени конници на уморени коне. Посрещнаха ги с тежко мълчание. Всичко беше ясно без думи.

Кралското знаме беше загубено и самият крал яздеше, облечен в обикновена ризница, неотличима от тази на останалите воини. Заобикаляше го доста оредялата гвардия и малобройни приближени. Сред тях се оказа и Етчелион.

Поемайки си дъх, идваха на себе си гондорските конници. Стана им по-леко – след неуспеха те се съединиха с пехотата си. По-натам ще им бъде по-леко да отстъпват. А това, че армията ще отстъпва не беше тайна за никой. Този път кралят не скриваше плановете си.

Гондорците не успяха да си пробият път на север. Полковете на Господаря се вкопчиха в кралската армия като. кучета в мечка. Те се появиха от всички страни, като че ли отдавна знаеха, къде и с колко полка ще премине войската на Минас-Тирит. Въпреки всички старания на воеводите на краля, Олмер изкусно отклоняваше голямата битка, нападайки ту на едно, ту на друго място, нанасяше внезапен удар – и стотните му отстъпваха. Пробваха да ги преследват – натъкваха се на засади. Гондорците бяха замахнали широко, а се изясни, че няма къде да удрят. Конните стрелци на Господаря не жалеха стрели. Хазгите всеки ден налитаха, пускаха стотина-двеста стрели – и отстъпваха, неуязвими за ответни стрели заради далекобойността. Приближените на краля можеха само да се губят в догадки – откъде Олмер има всичко необходимо за зимна война, защо воините му са винаги сити, върху здрави и отпочинали коне, не им свършват запасите, оръжията и резервните животни?