Вихърът на Жътваря

— А другите трима? — попита Корик, ухилен в тъмното. — Бас слагам, изобщо не знаеше, че съм толкова бърз, нали?

— Нещо ми подсказва, че и ти не го знаеше.

Замълча си, защото беше права. Беше изпаднал в някакъв бяс, но окото и ръката му си останаха хладни, точни. През цялото време беше все едно просто наблюдава, всяко движение, всеки блок, всяко изместване в стойката и извиване, всяко посичане на тежкия му меч. Наблюдаваше, да, но дълбоко влюбен в онзи миг, във всеки миг. Нещо подобно бе изпитал при стената от щитове на пристанището онази нощ в град Малаз. Но онова, което бе започнало като смътна еуфория, вече се превръщаше в чисто прозрение. „Харесва ми да убивам. Богове подземни. Наистина ми харесва и колкото повече ми харесва, толкова по-добър ставам.“ Никога не се беше чувствал по-жив, никога по-съвършено жив.

— Нямам търпение да те видя отново да танцуваш — измърмори Смайлс.

Корик примига в тъмното, после извърна лице към нея. Възбудена ли беше? Да не би да я беше целунал неволно между мускулестите крака? Защото беше убила добре? „Наистина ли танцувах онази джига, Смайлс?“

— Колкото повече те опознавам, по-плашеща ставаш.

Тя изсумтя.

— Както трябва да бъде, полукръвен.

Тар проговори от другата страна на Корик:

— Стига, че ще повърна.

Малко по-надалече Кътъл се изсмя.

— Да, Тар, така става, когато целият ти мироглед рухне. Разбира се, ако успееш да затанцуваш поетично, докато убиваш хора, кой знае…

— Спри. Моля те.

— Не се притеснявай де — продължи Кътъл. — Теб те няма хич в танците. Вкоренен си като дърво и си точно толкова бавен, Тар.

— Може да съм бавен, Кътъл, но глупаците рано или късно падат, нали?

— О, падат, разбира се. Изобщо не намеквам друго. Ти си еднолична стена от щитове, спор няма.