Вихърът на Жътваря

Трябваше да е усетила вниманието му, защото попита тихо:

— Отдалечиха ли се достатъчно, Бийк?

— Да.

— Без изобщо да ни подушат?

— Изобщо, капитане. Скрих ни със сивата и синята. Лесно беше. Техният маг… тя коленичи пред Крепостите. Нищо не знае за сивите и сините лабиринти.

— Ледериите уж трябваше да се присъединят към нас — измърмори Фарадан Сорт. — Но вместо това яздят с Тайст Едур и вършат тяхната работа.

— Всичко е объркано, да. Особено тук, около нас.

— И това е проблемът — отвърна тя, подръпна юздите и смуши коня си изпод тежките клони, където се бяха скрили — на петнайсет крачки от пътеката, — докато бойната група отминаваше в далечината. — Ние сме много пред другите отделения. Или Хелиан, или Ърб са си изгубили ума — ако не и двамата.

Бийк я последва на коня си, кротка дореста кобила, беше я нарекъл Лили.

— Като нажежен ръжен, капитане, който рови до дъното на пещта. Направиш ли това и ръката ти ще изгори, нали?

— Ръката, да. Кенеб. Ние с теб. Всички други отделения.

— Мм, вашата ръка имах предвид.

— Уча се да различавам тези моменти — каза тя и го погледна накриво.

— Какви моменти?

— Когато се самоубеждаваш колко си глупав.

— О. — „Онези моменти.“ — Никога не съм бил толкова верен, капитане. Никога.

Тя го изгледа странно, но си замълча.

Излязоха на пътеката и обърнаха конете на изток.

— Те са някъде там, напред — каза капитанът. — Създават куп неприятности.

Бийк кимна. Следяха двете отделения вече от две нощи. Беше си истинска пътека от трупове. Задействани засади, мъртви ледерии и Тайст Едур, телата извлечени встрани от пътя, съблечени и толкова голи, че Бийк трябваше да извръща очи, за да не се промъкнат зли мисли в ума му. Всички онези места, които майка му толкова обичаше да докосва в онази нощ — не, зла мисъл беше това, зли спомени, от онова зло, което можеше да го накара да се обеси, както бе направил брат му.

— Трябва да ги намерим, Бийк.

Той кимна отново.

— Трябва да ги озаптим. Тази нощ, как мислиш?

— Балгрид е, капитане. И другият, Боул — той много бързо е научил магията. Балгрид има от бялата свещ, виждате ли, а на тази земя не е имало много бяла свещ от дълго време. Той извлича миризмата от всички тела, които оставят, и това зацапва нещата — ушите, дето ги режат, пръстите и разни други неща, дето връзват на коланите си. Затова вървим от засада на засада, нали? Вместо право към тях.

Тя го изгледа много продължително, с любопитство.

— Добре, но ние сме на проклетите коне, нали?

— Те също вече, капитане.

— Сигурен ли си?

— Така мисля. От снощи. Крепостите. Има една за зверове. И ако ледериите го открият, могат да тръгнат по тази диря и да ги намерят много бързо.

— Дъх на Гуглата, Бийк. А нас?

— Нас също. Разбира се, наоколо има много хора на коне, с лоши стремена или не. Но ако се доближат, дори сивата и синята свещи няма да свършат работа.

— Най-много да се наложи да покажеш още няколко тогава.

Ах, как не му харесваше тази идея.

— Надявам се да не се наложи. Много се надявам.