Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Зная, сержант. В тази битка сте загубили един, нали?
— Хано.
— Стана непредпазлив — добави Хелиан.
Ърб се намръщи, после кимна.
— Да, вярно е.
— Е, да се надяваме, че един тежък урок е достатъчен — каза капитанът.
— Приемете, че е така — потвърди Ърб.
Фарадан Сорт се обърна към Бийк.
— Кажи им за Крепостите, Бийк.
Той трепна, после въздъхна и заговори:
— Ледерийските магове… те биха могли да ни откриват по конете. По миризмата им имам предвид.
— Балгрид прикрива дирите ни — каза Ърб. — Искаш да кажеш, че няма да свърши работа?
— Може би — отвърна Бийк. — Некромантиката е нещо, което не могат да схванат. Не и ледериите. Нито Тайст Едур. Но има Крепост на зверовете, виждате ли.
Хелиан извади шише, отпи глътка и рече:
— Трябва да го знаем със сигурност. Следващия път, Ърб, ни доведи един от тия ледерийски магове. Задаваме някои въпроси и между писъците получаваме отговори.
Бийк потръпна. Не само пияна, но и кръвожадна при това.
— Внимавайте — каза капитанът. — Всичко това много бързо може да загорчи.
— Всичко знаем за внимаването, сър — отвърна с тънка усмивка Хелиан.
Фарадан Сорт я изгледа така, както гледаше самия Бийк понякога, след което заяви:
— Приключихме. Позабавете и си отваряйте очите за малки патрули — може да са стръв. — Поколеба се за миг, след което добави: — Това играем вече. Разбрано?
— Без салове?
— Без салове, Хелиан.
— Добре. Ако не видя никога вече море, ще умра щастлива.
Не лъжеше, помисли си Бийк. Да умре щастлива. Имаше го това у нея.
— Връщайте се при отделенията си — каза капитанът. — Успокойте изнервените си войници.
— Не е миризмата — каза Бийк.
Другите се обърнаха питащо към него.
— В смисъл, не това ги изнервя — обясни Бийк. — Миризмата на смърт — всичко това те си го носят със себе си, нали? Тъй че вече са свикнали с нея. Нервни са само защото много дълго седят. На едно място. Това е всичко.
— Тогава да не губим повече време — каза Фарадан Сорт.
Добра идея. Затова беше капитан в края на краищата. Толкова умна, че начинът й на мислене си оставаше загадка за него — но това беше загадка, която го правеше щастлив. Може би единствената.
Залегнаха в края на гората. Краят, да — твърде много проклети краища. Нататък имаше парчета орна земя и синори. Виждаха се две малки ферми, през затворените с кепенци прозорчета не прозираше светлина. С болезнено разтуптяно сърце, Фидлър се надигна да види колко са се справили. От разпръснатите в сумрака от двете страни на сержанта бойци — хор от хрипливи вдишвания. Всички бяха тук. Благодарение на Коураб и невероятния късмет на пустинния воин.
Засадата беше хитра, призна той. Трябваше да ги свали до един. Вместо това, на половин левга назад, в малка тревиста поляна имаше труп на сърна — сърна, която Коураб нехайно беше затичал да улови — с около двайсет стрели в нея. Атаката на тежките на Геслер прекърши фланга на засадата…
А след това бе закипяла магията, нещо грубо и страховито, поглъщаше дърветата като киселина. Сиви езици хаотичен огън, набъбваше като вълна. Понесе се напред и погълна Сандс — писъкът му бе милостиво кратък. Фидлър, няма и на десет крачки от мястото, където изчезна Сандс, видя ледерийския маг, който сякаш също крещеше от своя болка, докато вълната се понасяше напред, изрева, извъртя арбалета и усети ритника му в рамото си щом пусна тежката стрела.
Трошачът удари дънер точно над и зад главата на мага. Експлозията покоси близките дървета и направи на кайма двайсетина ледерийски войници. Магията спря. Малазанците бързо се изтеглиха и побягнаха…
Фидлър усети движение вляво и миг след това Геслер се надигна с усилие.
— Гуглата ни е проклел всички, Фид. Свършва ни гората… Как е Кътъл?
— Стрелата е дълбоко — отвърна Фидлър. — Но не кърви много. Можем да я измъкнем.
— Мислиш ли, че ни преследват?
Фидлър поклати глава. Представа нямаше. Ако бяха останали достатъчно. Обърна се и изсъска:
— Ботъл, тука.
Младият маг пропълзя към тях.
— Можеш ли да опипаш назад? Да разбереш дали са след нас?
— Вече го направих, сержант. Използвах всяка проклета твар зад нас.
— И? — попита нетърпеливо Геслер.
— Оная „проклетия“ ги оправи повечето, сержант. Но шумът привлече други. Поне десетина Тайст Едур и няколкостотин ледерии. Дали ни преследват? Да, но все още са далече назад — учат се на предпазливост, предполагам.
— Губим тъмното — каза Геслер. — Трябва да се скрием някъде, Фид — само че онова май няма да свърши работа този път, нали? Те няма да се спрат.