Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Доволен беше, че адюнктата най-после ги беше оставила да се развихрят. И точно по този начин при това. Да вървят при Гуглата проклетите маршове в колона. Не, врязваш се бързо и ниско и продължаваш напред, и главите се въртят във всички посоки. Глупаците значи са им тръгнали по дирята да ги спипат, нали? И защо не? Някакви си две жалки отделения. А те сигурно са няколкостотин вече.
— Проклятието на Келанвед — измърмори той ухилен.
Закръгленото лице на Флашуит изникна пред него.
— Каза ли нещо, ефрейтор?
— Малазанска морска пехота, драга. Това сме ние.
— Не тежка? Мислех, че…
— И двете, Флаш. Отпусни. Просто, виждаш ли… малазанската морска пехота не е правила това, за което е тренирана, от години, откакто умря Келанвед. Тренирана. Да прави точно това, което правим сега, слава на Финир. Ония нещастни кучи синове, ледериите и едурите… богове на бездната, нещастни невежи копелета.
— Достатъчно умни да ни спретнат засада — обади се Уру Хела зад Флашуит.
— Не се получи обаче, нали?
— Само щото…
— Стига, Уру Хела. Аз говоря тука, ясно? Твоят капрал. Тъй че просто слушай.
— Просто питах…
— Още една дума и ще те докладвам, войник.
Щеше да изсумти, но набързо го обърна на кашляне.
Геслер, горе с Фидлър, подвикна:
— Тихо там!
Съвсем на място. Сторми кимна.
„Малазанската морска пехота. Ха!“
Фидлър кимна към тясната пътека, виеща се като змия към най-близката ферма.
— Изнасяме се на бегом и прибираме ранените, ей там. Право към къщата, по коларския път.
— Все едно, че още бягаме в паника — каза Геслер. — М-да. Ще трябва да разчистим къщата обаче, което значи да убием цивилни, и трябва да ти кажа, Фид, това не ми харесва.
— Може да измислим начин да избегнем това — отвърна Фидлър. — Ботъл?
— Разбрано, сержант. Уморен съм, но може да успея да ги замая. Дори бих могъл да им вкарам някои фалшиви идеи в главите. Примерно, че сме тръгнали на север, след като тръгнем на юг. Нещо такова.
— Само гледай да не ни умреш, Ботъл — каза Геслер и отново се обърна към Фид. — Отивам да събера муниции от отделението ми.
— Аз и Кътъл — каза Фидлър.
— Примки?
— Не, дотогава ще е светло. Не, правим барабана.
— Гуглата да ме вземе — изпъшка Геслер. — Сигурен ли си? В смисъл, чувал съм за него…
— Чувал си, защото го изобретихме двамата с Хедж. И го усъвършенствахме, повече или по-малко.
— Повече или по-малко?
Фидлър сви рамене.
— Или действа, или не. Имаме заблудата на Ботъл, ако не…
— Но няма как да се върнем да си приберем „проклетиите“ после, нали?
— Не, освен ако не държиш да видиш ярка бяла светлина, Геслер.
— Е — каза с широка усмивка мъжът с кехлибареното лице, — щом има шанс да видя как легендата се превръща в реалност и гения, който я е изобретил, тука до мен… няма да те разубеждавам, Фид.
— Половината гений. Хедж беше другата.
— Втори акъл?
— Втори, девети и десети, приятел. Все едно, правим го. Когато всички са готови, повеждаш ги напред, освен мен и Кътъл. До оная къща — близката. Мисля, че другата е изоставена. Може собственикът да се е пренесъл в тая. Нивите изглеждат адски добре поддържани, нали?
— Да, особено за такава малка ферма.
— Ботъл да подуши, преди да затичате.
— Ясно. Чу ли, маг?
— Какво? Извинявам се, май бях заспал.
Геслер погледна намръщено Фид.
— Животът ни е в ръцете на този? Гуглата да ни е на помощ.
Заповедта се предаде по раздърпаната редица залегнали войници. Зората тъкмо обагряше въздуха, когато Геслер, с Ботъл плътно до него и Коураб Билан Тену’алас по петите им поведоха разширеното отделение по коларския път. Влачеха крака, оставяха бразди тук-там — не прекалено явно, но достатъчно — и се приближаваха към скромната фермерска къща.
Фидлър и Кътъл ги изчакаха, докато се отдалечиха достатъчно от мястото, за което бяха решили, че ще е най-подходящо за капана. Храсти от двете страни на коларския път стесняваха гледката към тази отсечка. Зад тях имаше две средно големи дървета отляво и едно много старо отдясно.
Четири „проклетии“ за това. Две близо една до друга, после една, и накрая последната.
Кътъл, с плувнало в пот лице заради върха на стрелата, заседнал в рамото му, странно не възрази, когато Фидлър му нареди да измери с крачки отсечката отсам стеснението до двайсет разтега след него и да забие пръчки в земята където му укаже. Следващата задача на Кътъл бе да изрови дупки в твърдата пръст на мястото на пръчките. Плитки.
Един сапьор, залагащ на дърпането на Опонн, можеше да остави работата дотук и да се моли на капризните Близнаци конско копито да стъпи върху поне една от поставените „проклетии“. „Барабанът“ обаче не действаше така. Единственото, което му трябваше, беше вибриране. Стига „проклетиите“ да бъдеха изтънени от едната страна точно колкото трябва. Стига острият камък срещу тази страна да е достатъчно остър и поставен под подходящ ъгъл тъй, че вибрацията да набие върха му в глинената обвивка. Същинското предизвикателство, както бяха открили Фидлър и Хедж, бе в самото остъргване на проклетията — тънко като яйчена черупка, — без да се счупи, за да не боядисаш листата на най-високите дървета наоколо с кръвта и червата си.