Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Щом Кътъл приключи с първата дупка, Фидлър тръгна към нея с мината в шепите. Постави я внимателно на земята, извади нож и направи няколко дребни напасвания на дупката. След това насочи вниманието си към мината. Тази, най-отдалечената на пътя, трябваше да гръмне първа. Това трябваше да задейства другите, в средата на колоната, с две в задния край в случай, че колоната се окаже особено дълга.
Намести проклетията в дупката, после легна по корем и опря ръба на ножа до едната страна на мината. И започна да стърже глина.
Слънцето се беше издигнало и макар въздухът да бе прохладен, по лицето на Фидлър потече пот, докато обелваше малки стружки. Искаше му се слънчевата светлина да пада пряко върху кълбото, върху страната, по която стържеше, за да може да продължи, докато не види как смътното сияние стига до светложълтата възпламенителна прах с железните парчета в нея. Но нямаше този късмет. Всичко оставаше в сянка.
Най-после едно последно остъргване и той внимателно отдръпна острието. Намери един остър камък и го нагласи до изтънената черупка. С върха срещу глината направи полузавъртане — затаил дъх и стисна очи, — после бавно отдръпна ръка. Отвори очи. Огледа изделието си.
Още няколко вдишвания, за да отпусне нервите си, след което започна да пълни дупката с шепи пръст. После поръси над заровеното чакъл.
Изпълзя назад по корем до края на пътеката, където бе оставил другите муниции. Обърна се и видя Кътъл, застанал в другия край на пътя, присвил ръце около тялото си и с вид все едно, че току-що се е напикал. „Да, знае защо сме умиращ сой.“
Взе втората проклетия и тръгна — спокойно — към втората дупка. Не толкова тънко този път, но достатъчно. Всяка следваща поред беше малко по-лесна, което обаче правеше забелването на всяка все по-опасно — поради риска да станеш по-непредпазлив, след като те обземе облекчението от това, че си се справил с първата… е, той знаеше всички опасности в това, нали?
Стиснал зъби, стигна до втората дупка на пътя, бавно се смъкна на колене. Постави проклетията и посегна за ножа си.
Кътъл наистина беше по-близо до напикаването от всякога. И не заради риска да умре — с това вече нямаше проблеми, откакто се озова в Четиринадесета, — а заради това, на което беше свидетел тук.
Последният велик малазански сапьор. Никой друг не можеше да се сравни с него. Представи си, да бръснеш проклетии. С нож. Тънко до яйчена черупка. Беше гледал, без да може да различи подробностите от разстояние, как Фидлър нагласи първата, най-опасната от всички. И се беше молил на всеки бог, за който можеше да се сети, на богове, чиито имена не знаеше дори, на духове и призраци и на всеки сапьор, жив или мъртъв, всяко име — благословия за гениалността на един човек. Молеше се този един, когото наистина боготвореше, да не… да не какво?
„Да не ме разочарова.“
Колко жалко. Знаеше го. Непрекъснато си го повтаряше след всяка тихо изречена молитва. Сякаш щеше да му остане време да съжали за провалената си вяра.
И ето го там Фидлър, вече по-близо, при втората дупка, правеше всичко отново. Представи си ги, Фид и Хедж, както трябваше да са действали заедно. Богове, Подпалвачите на мостове трябваше да са били страхотии. Но сега… само Фидлър, а Кътъл тук беше по-жалък и от сянка на прочутия Хедж. На всичко идваше краят. Но докато Фидлър оставаше жив, какво пък, проклети да са всички, струваше си да се държи човек. А тази стрела, заседнала в лявото му рамо, вярно, че я беше видял, но не като да се беше навел пред нея, нали? А можеше. Можеше да я избегне. Но пък не беше имал време да мисли за всичко, което ставаше около него. Не беше свръхчовек все пак, нали?
Фидлър изпълзя предпазливо от втората заредена мина и пак погледна към Кътъл. Лицето на другия беше бяло като смърт. Е, всъщност нямаше нужда вече да стои толкова близо, нали?
Даде му сигнал с ръка: „Върви при отделенията.“
Кътъл поклати глава.
Фидлър сви рамене — нямаше време за спор, а ако Кътъл го гонеха самоубийствени желания, това не беше новина за него — надигна се и тръгна да вземе третата проклетия. Дори стъпките вече бяха рисковани, което го принуди да се движи бавно покрай трасето на пътя. Много суеверие имаше в това къде да се струпат мунициите при работа. Хедж щеше да настои мините през цялото време да са пред обекта, но колкото по-малко ги държеше Фидлър в ръце, толкова по-добре се чувстваше. Все едно, ходенето напред-назад с проклетите неща не можеше да се избегне, нали?