Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Том рече:

— Мистър Хюстън, те се качиха на площадката, а в това време някой изсвири.

— Да, знам. Помощник-шерифите дойдоха до самия вход. — Хюстън отново се обърна към тримата. — Няма да ви бием. Хайде, казвайте — кой ви изпрати? — Отговор пак не последва. — Вие сте хора като нас — рече горчиво Хюстън. — Вашето място е при нас. Как стана така, че дойдохте? Ние знаем всичко — добави той.

— А нали трябва да се яде!

— Кой ви изпрати? Кой ви плати?

— Нищо не са ни платили.

— И няма и да ви платят. Бой не стана, няма за какво да ви платят. Нали така?

Един от пленниците каза:

— Правете каквото искате. Нищо няма да кажем.

Хюстън наведе глава и тихо изрече:

— Добре. Както искате. Но вижте какво. Не забивайте нож в гърба на братята си. Ние се мъчим да направим всичко по-хубаво, да се повеселим и да поддържаме добър ред. И не бива да ни се пречи. Помислете за това. Така сами си навличате беда… Е, момчета. Придружете ги до задната ограда. И недейте да ги биете. Те не разбират какво вършат.

Малкият отряд бавно потегли към дъното на лагера. Хюстън изпрати групата с очи.

Джул каза:

— А защо да не ги понатупаме малко?

— Да не сте посмели! — извика Уили. — Дума съм дал.

— Е, поне съвсем малко — молеше се Джул. — Като ги изхвърляме през оградата.

— Не! — твърдо се противопостави Уили.

— Ей, вие — каза той, — този път ще ви пуснем така. Но предайте, на когото трябва: ако дойде при нас още някой — здрав няма да си отиде, всичките му кости ще строшим. Така му кажете. Хюстън казва, че сте хора като нас — може наистина да сте такива. Само че, дори като си помисля това, ми става гадно.

Групата достигна оградата. Двама от охраната станаха и се приближиха.

— Изпращаме гости — рано решиха да си тръгнат — рече Уили. Тримата с комбинезоните се промъкнаха през оградата и изчезнаха в мрака.

Конвойните бързо закрачиха назад към танцовата площадка. А оттам се носеха писъкът и воплите на струнния оркестър, който свиреше „Дан Тъкър“.

Мъжете все още разговаряха, наклякали край канцеларията, и звуците на музиката достигаха и до тях.

Бащата каза:

— Ще има някакви промени. Само че не знам какви. Ние може и да не доживеем до тях. Но промени ще има. Народът е станал някак неспокоен. Не му е ясно какво ще става, но е обзет от тревога.

Мъжът с черната шапка отново вдигна глава и брадичката му, обрасла с четинести косми, излезе от сянката. Той вдигна от земята няколко камъчета и ги изстреля в мрака едно след друго с палеца си.

— Не знам. Вярно е, че ще има някакви промени, както казваш ти. Един ми разправи какво станало в Акрън, щата Охайо. В каучуковите заводи. Работниците там били все планинци, защото те се съгласяват да работят при каквато и да е надница. А тези планинци взели, та направили съюз. И като се надигнали всички! Бакалите, легионерите и всички такива като тях почнали военна подготовка, развикали се: „Червени! Това са червени!“ И поискали съюзът в Акрън да бъде разтурен. Проповедниците зачели проповеди, вестниците надали вой, каучуковите компании организирали отряди, запасили се с бомби със сълзлив газ. Човек може да помисли, че тези планинци не са хора, а някакви дяволи. — Той млъкна за малко и взе от земята още няколко камъчета. — Да… всичко това станало през март… И ето че една неделя планинците се събрали — били пет хиляди души — и се отправили към града с пушките си, да се поупражнят в стрелба по мишени. Та тези пет хиляди минали през града, постреляли малко и се върнали обратно. И нищо повече. Ала оттогава всичко се променило. Градските опълченци върнали палките си, бакалите пак отворили магазините си и никой не бил бит, овалян в пера и смола или пък убит. — Настъпи дълго мълчание, а после мъжът с черната шапка каза: — А тук нещо много са се развилнели. Запалиха онзи лагер и постоянно бият събратята ни. И аз все си мисля… всички имаме пушки. Защо и ние да не направим стрелкови клуб и да се събираме всяка неделя?