Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Трима парламентьори се приближаваха към клисурата, внимателно заобикаляйки многобройните мъртви тела. Единият носеше знамето на Олмер, другият – голям рог. Бяха високи, едри воини, най-вероятно от Дейл или Езерното кралство. А третият, който вървеше в средата...

- Каква среща! Та това е самият Сандело! – удари се по колената Торин.

Гърбавия вървеше, загърнат в тъмно-кафяво наметало, издуто отстрани от меча, под качулката се познаваше шлем, на краката – ботуши.

- Какво го е докарало насам? – учуди се Дребосъка. – Нали работата му е да пази Олмер, нали така, Фолко?

Гърбавия спря, обходи с поглед стълпилите се пред него роханци. С нищо не показа, че е познал Фолко, Дребосъка и Торин. И когато заговори, гласът му беше както винаги сух, хладен и безстрастен.

- Мъже на Рохан! Вие сте доблестни воини, това е познато на всички. Затова няма да ви предлагам унизително и нетърпимо за вас предаване. Вашата свобода и вашият живот – за живота на четиримата хванати от вас пленници. Знам, че са живи и са при вас, а вие сте благородни и никога не убивате невъоръжени. Аз знам накъде се опитвате да се промъкнете – към тайния проход на Мория. Не правете това. Дори ако си пробиете път дотам, то няма да направите нито крачка навътре. Вече от няколко дни там се плиска Синята мъгла! Вие тримата – Сандело за пръв път посочи Торин, Дребосъка и Фолко, – знаете какво е това. Можете да отидете и да погледнете сами, ние ще ви пуснем, а аз ще остана тук.

Предложението на Гърбавия беше изслушано в гробовно мълчание. От него очакваха преговори, повече или по-малко унизителни условия, а той предлага нещо съвсем невероятно!

Пръв заговори Еоден:

- Ти искаш, да пуснем пленниците? И вместо това ще ни позволиш да си отидем? Но какви са тези хора, защо са толкова важни? И няма ли да сбъркаме, ако ги оставим живи? Може би за делото на Пределите ще бъде по-добре да загинем, но и те с нас? Те – Еоден помаха ръка, посочвайки готовия за битка строй, – могат и да не се съгласят.

Устните на гърбавия едва забележимо трепнаха.

- Какво ще получите от безсмислено убийство? Да отмъщавате за кралството си можете и по-нататък. Аз ви пускам с оръжие. Помислете!

- А какво ще ни бъде гаранция за думите ти? -присви очи Еофар.

- Самият аз – просто отвърна Сандело. – Аз ще тръгна с вас без оръжие и без доспехи. Ще можете да ме убиете, веднага щом към вас полети първата стрела.

Фолко погледна редиците на роханците. На лицата на воините той прочете ясното желание да живеят – още по-силно от това, че преди минута бяха готови да положат глави и вече се бяха простили със живота.

- Почакайте! – почти крещейки, от задните редици се появи, разбутал другите, висок воин с няколко пресни саблени рани на лицето. – Ако тази четворка е толкова важна за тях – не бива да ги пускаме в никакъв случай! Този безумец може и да размени живота си за всички наши – когато излезем от укритието. Да ги убием! Да го убием и него! Да легнем всички, но нека и те с кръв се умият! Рохан го няма, какво струва живота ни без него?!