Вихърът на Жътваря

Бийк можеше много лесно да говори за мистерия и да изпише на лицето си маска на радостна възхита. Но истината беше, че мистерията го плашеше. Можеше да надушва магията, да, можеше да долавя поетичната й музика, тъй подредена и красноречива, но зноят й можеше да изгори един смъртен чак до сърцевината. Хич го нямаше с храбростта. О, виждаше я много добре сред другите войници — виждаше я във всяка подробност у капитан Фарадан Сорт, докато седеше на коня си до него — но знаеше, че самият той изобщо не е храбър.

Страхлив и глупав бяха две думи, които вървяха заедно, вярваше Бийк, и и двете важаха за него. Надушването на магия беше начин да я избягва, да бяга от нея, а колкото до всички онези свещи в него, е, най-щастлив биваше, докато нямаше нищо, което би могло да накара пламъците им да затреперят, да загорят по-ярко, да лумнат в пожар. Предполагаше, че това е поредното му глупаво решение — това да стане войник, но вече нищо не можеше да направи по въпроса.

По време на марша през онази пустиня, в онова място, наречено Седемте града (макар да беше видял само два града, беше сигурен, че някъде там има още пет), Бийк беше слушал оплакванията на всички други войници. За… ами за всичко. Боевете. Липсата на боеве. Дневната горещина, нощния студ, проклетите койоти, чийто вой в тъмното звучи толкова близо, че си мислиш, че стоят до тебе, с уста до ухото ти. Хапещите насекоми, скорпионите, паяците и змиите, и всичко, което иска да те убие. Да, намираха много причини за оплакване. Онзи ужасен град Ю’Гатан и богинята, която беше отворила едно око в онази нощ и бе отмъкнала злия бунтовник Леоман. А после, когато всичко изглеждаше изгубено, онова момиче — Синн — бе показало своята свещ. Ослепително ярка, толкова чиста, че Бийк се беше присвил от ужас. За всичко това също се бяха оплаквали. Синн трябваше да потуши онази огнена стихия. Адюнктата трябваше да изчака още няколко дни, защото нямаше начин онези морски пехотинци да са умрели толкова лесно.