Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— И кой ви е учил? — настоя свещенослужителят.
— Един монах от ордена на Дала. — Ру помисли да дообясни, но се отказа да разказва за Накор на непознат.
— Да, лечението рейки — кимна жрецът, повдигна рамене и добави: — Не може да му навреди. Ще му помогне или да оздравее, или да напусне по-леко този свят.
— Ако дойде в съзнание — обърна се той към Карли, — дайте му билките, наложени в чаша гореща вода. И колкото се може по-скоро е необходимо да хапне нещо: малко хляб и масло.
— Ще оживее ли? — В очите на девойката внезапно припламна надежда. Поведението на жреца беше почти безцеремонно, но той все пак понижи глас.
— Казах, „ако дойде в съзнание“. Всичко е по волята на богинята.
И без да каже нито дума повече, си тръгна и остави Карли и Ру сами. Времето минаваше. След близо час старание Ру вдигна ръцете си от Хелмут — те все още трепереха от енергията, която бе прехвърлил на ранения мъж.
— Ще дойда пак — прошепна той в ухото на Карли. — Трябва да видя някои неща.
Тя кимна и той слезе по стълбите при чакащите Дънкан и Луис.
— Какво е положението? — попита братовчед му.
— Не е добро — отвърна Ру. Старият човек може би нямаше да дойде отново в съзнание.
— Сега какво? — попита Луис.
— Върни се на работа и надзиравай всеки да прави това, което трябва — каза Ру. Луис кимна и тръгна. Ру се обърна към Дънкан. — Иди до хановете край градската порта. Намери някой, който знае за случилото се. Виж най-вече дали можеш да откриеш някой от фермерите, които са намерили Хелмут. Искам да говоря с тях.
— Мислиш, че не са бандити ли? — попита Дънкан.
— Толкова близо до града? Не. Мисля, че… все още не искам нищо да мисля.
Хвана братовчед си за ръката и го поведе към вратата.
— Толкова съм уморен, а още няма обяд. — Въздъхна. — Виж какво можеш да откриеш и се обади. Ще бъда тук.
Дънкан потупа братовчед си по рамото и тръгна. Ру видя прислужницата до кухнята. Личеше й, че е притеснена.
— Мари — каза Ру, — занеси на Карли чай.
Момичето се поколеба, но влезе в кухнята.
Ру се качи на втория етаж и застана зад Карли. Поколеба се, после сложи ръка на рамото й.
— Помолих Мари да ти донесе чай — тихо каза той.
— Благодаря — отвърна девойката, без да откъсва очи от баща си.
Денят се точеше бавно, следобедните сенки преминаваха в нощен мрак. Дънкан се върна — не бе разбрал нищо полезно от онези, които твърдяха, че знаят нещо за ранения мъж, докаран в града тази сутрин. Ру му каза да обиколи отново кръчмите покрай градските порти и да наблюдава няма ли някой, който харчи безгрижно пари и се хвали с внезапно богатство. Младият човек нямаше представа какво би могъл да превозва Хелмут на връщане от Даркмоор, но знаеше цената на стоката, която възрастният мъж бе откарал от Крондор; в крайна сметка хората, ограбили съдружника му, им бяха отнели повече от две трети от реалната стойност на стоката. Бе изчезнала сума, надхвърляща чистата им годишна печалба.
Мари донесе вечеря, но никой от двамата не яде. Наблюдаваха Хелмут, който се бореше за живота си. Дишането му стана по-леко — поне така му се стори на Ру — и в ранните часове той леко помръдна.
Карли дремеше, опряла глава на таблата на леглото на баща си, а Ру спеше на един стол, който бе домъкнал от всекидневната. Трепна, когато чу името си.
Стана и се наведе над ранения. Хелмут бавно отвори очи.
— Татко! — прошепна Карли и се наведе над него.
Ру мълчеше. Девойката целуна баща си. Старият мъж прошепна нещо и тя се отдръпна.
— Вика те.
— Тук съм, Хелмут. — Ру се наведе.
— Карли — прошепна раненият и се опита да се повдигне. — Грижи се за нея.
— Ще го направя, Хелмут — прошепна той. — Имаш думата ми.
После старецът каза само още една дума. Ру се изправи и се намръщи. Карли го погледна стреснато и попита:
— Какво има?
— После ще ти кажа. — Ру се помъчи да бъде спокоен. Погледна ранения и добави: — Той има нужда от теб.
Карли застана до баща си и взе ръката му.
— Тук съм, татко — тихо каза тя, но старецът отново изпадна в безсъзнание.
Призори почина.
Церемонията бе проста, защото Ру знаеше, че Гриндъл би предпочел така. Карли носеше черно траурно було и мълчаливо бдеше над мъртвия, докато жрецът на Лимс-Крагма, Богинята на смъртта, се молеше и палеше погребалната клада. Вътрешният двор на храма беше пълен, защото имаше още няколко погребения. Всяко ставаше в отделна зона на храмовия парк, но въпреки разграничителните огради се виждаше димът, издигащ се от другите пламтящи подставки на ковчезите.
Стояха мълчаливи един до друг — Карли, Ру, Дънкан, Луис, Мари и двама от работниците, представляващи служителите на „Гриндъл и Ейвъри“. Ру се огледа и си помисли, че това е доста скромно прощаване с един мъж, продавал през живота си какви ли не стоки на могъщите и влиятелни хора в Кралството. През последните два дни бяха пристигнали съболезнователни съобщения от няколко търговци, но нито един от благородниците, които бяха между най-добрите клиенти на Хелмут, не се бе потрудил да прати дори един-единствен ред за утешение на дъщеря му. Ру се закле, че на собственото му погребение ще присъствуват най-богатите в Кралството.