Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Майката и Роуз от Шарън бяха седнали на една пейка. И когато кавалерите идваха да канят Роуз от Шарън, майката казваше:
— Не, тя не се чувствува добре. — И Роуз от Шарън всеки път се изчервяваше и очите й се оживяваха.
Ръководителят застана на средата и вдигна ръка:
— Всички ли са готови? Тогава започваме!
Оркестърът засвири „Пияните кокошки“ — гръмко, ритмично. Цигулката запищя, хармониките загъгнаха и записукаха, китарите шумно забръмчаха с басовите си струни. Ръководителят обявяваше фигурите, каретата се движеха.
— Напред, назад, хванете се за ръце, кръг на място. — Обзет сякаш от безумие, ръководителят отмерваше такта с крак, разхождаше се назад-напред, сновеше между танцуващите. — Раз, два, три — завъртете дамите. Раз, два, три — по местата. — Музиката ту затихваше, ту гърмеше с все сила и играещите потропваха в такт тъй, сякаш ехтяха много барабани. — Надясно, наляво. Три стъпки назад, сега се завъртете — с висок вибриращ глас извикваше монотонно ръководителят.
И ето — косите на момичетата не бяха вече тъй гладко сресани. На челата на кавалерите избиха капки пот. А най-добрите танцьори почнаха да показват изкусни бързи стъпки. Възрастните, които седяха по края на площадката, тихо пляскаха с ръце, потропваха с крака, завладени от ритъма на танца, и споглеждайки се, кимаха и леко се усмихваха един на друг.
Майката прошепна на ухото на Роуз от Шарън:
— Ти може да не повярваш, но баща ти беше чудесен танцьор на младини, не съм виждала по-добър от него. — И тя се усмихна. — Щеш, не щеш, си спомняш за старото време. — И съдейки по усмивките на съседите й, човек се сещаше, че те също си спомняха за старото време.
— В Мъскоги преди около двайсет години имаше един сляп цигулар…
— А аз видях веднъж един такъв танцьор — подскочи и четири пъти чукне токовете си един в друг, преди да стъпи на земята.
— Знаете ли какво правят шведите в Дакота? Посипят пода с пипер; пиперът като се навре под роклите на жените, че като заскачат ония ми ти жени, скачат като млади, разгонили се кобилки. Шведите често правят така.
А далеч оттам праведниците следяха децата си, които не ги свърташе на едно място.
— Виждате ли грешниците? — казваха те. — Тези хора ще отидат право в ада, яхнали ръжени. Срамно е за нас, набожните хора, да гледаме такова безобразие. — А децата ги слушаха и тревожно мълчаха.
— Още един кръг и малко почивка — напевно изрече Уили. — По-живо — скоро свършваме! — Момичетата, зачервени и потни, танцуваха със сериозни, благоговейни лица, с отворена уста. А младежите отмятаха от челата си дългите кичури, скачаха, кършеха крака, потропваха с токове. Каретата се движеха ту към средата на площадката, ту назад, прекосяваха я от ъгъл до ъгъл, въртяха се под звуците на гръмливата, вълнуваща музика.
И изведнъж музиката млъкна. Танцьорите се спряха, едва поемайки дъх от умора. И децата, сякаш държани на въже, се втурнаха на площадката и почнаха да тичат, да се гонят, да се търкалят по пода, да си свалят едно на друго шапките, да си скубят косите. Танцьорите седнаха, веейки си с ръка. Музикантите станаха от местата си, протегнаха се, разкършиха рамене и отново седнаха. И китаристите тихичко занастройваха инструментите си.
Уили извика:
— Следващият танц! Готови, заемете места! — Танцьорите с мъка станаха от пейките и кавалерите отново тръгнаха да канят дамите. Том стоеше до тримата младежи с работни комбинезони. Той видя как те си пробиха път до площадката и се насочиха към едно от каретата. Том махна с ръка на Уили и той каза нещо на цигуларя. Цигуларят потегли лък върху цигулката и тя изписка. Двадесет души бавно тръгнаха от всички страни към средата на площадката. Тримата с работни комбинезони се приближиха до карето и един от тях каза:
— Аз ще танцувам с това момиче.
Едно русо момче учудено го погледна:
— Дамата е моя.
— Слушай, сополанко…
Нейде далеч в тъмнината се разнесе остро изсвирване. Тримата бяха затворени в пръстен. И всеки от тях чувствуваше, че го държат здрави ръце. И пръстенът, без да се разтвори, тръгна към края на площадката.
Уили извика:
— Започваме!
Музиката засвири, фигурите се заредиха една след друга, краката шумно затропаха по дъсчения под.
До вратата се приближи една лека кола. Този, който седеше на волана й, викна: