Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Помислих си, че сте се подложили на Процеса — каза доктор Свенсон, без да я поглежда.
— Не. Успях да подправя белезите — каза тя. — Съжалявам, ако… не исках да ви разочаровам.
— Напротив. Много хитър план.
— Но графинята все пак ме разкри.
— Това не е срамно… Радвам се, че сте невредима. Може ли да попитам — чак ме е страх да го изрека…
— С Елоиз ни разделиха. Тя имаше същите фалшиви белези — не мисля, че са я заловили, но не зная къде е. Разбира се, не съм съвсем сигурна коя е тя.
Докторът се усмихна смутено.
— И аз не съм. И това е най-странното. — Погледна я многозначително. — Но знае ли човек?
— Ужасно съжалявам, че я изгубих.
— Всички направихме каквото беше по силите ни… цяло чудо е, че сме живи.
Тя кимна, искаше да каже още нещо, но нямаше представа какво. Докторът въздъхна замислено, а после изведнъж стисна силно носа на Чан и запуши устата му с другата си ръка. Госпожица Темпъл ахна.
— Какво…
— Момент…
Отне точно един момент. Очите на Чан се отвориха, раменете му се напрегнаха, той сграбчи Свенсон и стържещият звук в дробовете му се усили. Докторът рязко отмести ръцете си и Чан избухна в пристъп на кашлица, придружена от пръски кървава слюнка. Свенсон и госпожица Темпъл го подхванаха под мишниците и го изправиха на колене, за да изхвърли по-лесно отровните секрети.
Чан избърса уста с пръсти, обърна се към тях, примига и бързо заопипва лицето си. Госпожица Темпъл с усмивка му подаде очилата и му прошепна:
— Колко се радвам да ви видя и двамата!
— Вие сте първа, Селесте — промълви прегракнало Чан. — По кръвта в косата на доктора предполагам, че и той не знае къде сме, кой ни пази… дори колко е часът.
— Да, откога сме в плен? — попита Свенсон.
Госпожица Темпъл подсмръкна.
— Не от много. Но откакто говорихме, се случиха толкова неща, откакто ви оставих… Толкова съжалявам… държах се детински и глупаво.
Свенсон й махна да спре да се тревожи.
— Селесте, съмнявам се, че имаме време — няма значение…
— Има значение за мен.
— Селесте… — Чан се мъчеше да се изправи.
— Мълчете, и двамата — каза тя и стана, така че да е по-високо от тях. — Ще бъда кратка, но първо трябва да се извиня, че ви оставих в Плъм Корт. Наистина беше глупаво и едва не ми коства живота — както и вашия живот. — Направи жест на доктор Свенсон да мълчи. — Пред вратата има двама мекленбургски войници, а нататък по коридора има поне десетима драгуни с офицера и полковника си. Вратата е заключена и, както виждате, стаята ни няма прозорци. Предполагам, че нямаме и оръжия.
Чан и Свенсон потупаха джобовете си някак небрежно и не откриха нищо.
— Ще намерим, това не е важно — бързо продължи тя, понеже не искаше да изгуби предимството си.
— Ако се измъкнем — каза Свенсон.
— Да, разбира се — най-важното е да спрем плана на враговете ни.
— А какъв точно е този план? — попита Чан.
— Там е работата — знам само част от него. Но вярвам, че и вие сте видели своята част.
И като спазваше обещанието си да е кратка, госпожица Темпъл задъхано се хвърли да разказва: за „Сен Роял“, за еликсира на госпожица Вандаариф, за картината в стаята на графинята, за своята битка с книгата, за битката — в крайно съкратен вид — с графа и графинята в каретата, за пътуването с влака до Харшморт и за театъра. Както Чан, така и Свенсон отваряха усти, за да добавят подробности, но тя ги караше да мълчат и продължаваше: за тайната стая, за графинята и принца, за убийството на Бленхайм, за откритието на Елоиз в синята карта, за Трапинг, Вандаариф, Лидия и Вайланд, балната зала и накрая за злостния спор между графинята и съюзниците й само преди десетина минути. Целият разказ й отне някъде около две минути забързан шепот.
Когато свърши, си пое дълбоко дъх с надеждата, че не е пропуснала нещо съществено, макар, разбира се, да беше — просто се бяха случили прекалено много неща.
— Е… — въздъхна докторът. — Значи те са поели контрола над правителството чрез херцога, който, кълна се, беше убит, и се канят да завладеят Мекленбург…
— Не се обиждайте, докторе — каза госпожица Темпъл, — но не разбирам защо е тази врява за една от многото германски държавици.
— Причината е, че в планините ни има повече индигова смола, отколкото в сто имения като Тар, взети заедно. Те са купували земите от години… — Гласът му секна и той отново поклати глава. — Във всеки случай, ако те отпътуват за Мекленбург тази вечер…