Съдбовният кораб [bg]

Тя отпи от чашата, която Кенит задържа пред устата ѝ. Не искаше да отпива толкова много, но чашата не искаше да се помръдне, а и изглежда, на Алтея не ѝ беше останала никаква решителност. През цялото време, докато държеше чашата до устните ѝ, Кенит ѝ говореше нежно. После виното се отдръпна, той остави чашата настрани и я прегърна. Лицето ѝ лежеше на изтънчената дантела отпред на ризата му. Кенит галеше косата ѝ, полюляваше я сякаш беше дете, и говореше безсмислици за това как сега ще се грижи за нея, как ще се оправи — с времето, всичко, което тя трябваше да направи, бе да му се довери и да му позволи да я накара да се чувства по-добре. Той нежно целуна челото ѝ.

Кенит правеше нещо с врата ѝ. Алтея вдигна ръка нагоре и откри, че разкопчаваше ризата ѝ. Тя избута ръцете му, за да го спре, като смътно осъзнаваше, че нещо не е както трябва. Той нежно отстрани ръцете ѝ и се усмихна съчувствено.

— Знам, знам. Но няма нужда да се боиш от мен. Бъди разумна. Не можеш да си легнеш облечена. Помисли колко неудобно би било това.

Както преди, думите му изместиха собствените ѝ мисли. Той внимателно разкопча малките копченца и разгърна ризата ѝ.

— Легни — прошепна ѝ и тя се подчини, без да мисли. Той сведе лице към гърдите ѝ и нежно ги целуна. Устата му беше топла, а езикът му — умел. За момент, наведената над нея тъмна глава беше на Брашън и ръцете на Брашън развързваха панталоните ѝ. Но не, Брашън го нямаше, беше се удавил в студеното тъмно море и това не беше редно, не можеше да извлече никаква утеха от него. Колкото и топла и нежна да беше устата му, тя не искаше това.

— Не! — проплака изведнъж и избута Кенит от себе си. Успя да се изправи в седнало положение. Светлината на фенера зад него я замайваше. Алтея примижа пред раздвоеното му лице.

— Това е само сън — успокои я той. — Всичко е един лош сън. Не се тревожи. Това е само сън. Нищо от случващото се няма значение. Никой друг няма да разбере. — За момент успя да види мъжа. Бледите му сини очи ѝ бяха чужди. Не можеше да ги разчете. Думите му отмиха увереността ѝ. Сън? Тя сънуваше това? Затвори очи против твърде ярката светлина.

Нещо побутна рамото ѝ и Алтея сковано се отпусна назад. Някъде, някой подръпваше тялото ѝ. Усети как панталонът се изхлузва от краката ѝ. Не. Накара клепачите си да се повдигнат и се опита да фокусира погледа си. Лицето му беше на сантиметри от нейното, но не можеше да накара очите си да различат чертите му. Тогава почувства как ръката му се плъзна нагоре по бедрото ѝ. Алтея извика в знак на протест, докато пръстите му я изследваха и ръката се отдръпна.

— Просто сън — каза ѝ отново гласът, повдигна одеялото нагоре и го уви около нея. — Вече си в безопасност.

— Благодаря — отвърна объркано.

Но тогава той се наведе и я целуна, устата му се движеше грубо върху нейната, тялото му притискаше нейното. Когато я пусна, тя откри, че плаче. Плаче за кого? За Брашън? Всичко беше толкова объркващо.