Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Рилиш се заслуша в тези думи за следи от обида, презрение или потиснат гняв, но не долови нищо такова. Само някакво тъжно примирение, че светът е устроен така.

— В капан сте — обобщи той. — Направихте всичко, което можахте, и все пак все още нямате истинско преимущество.

Бавно дълго кимане в знак на съгласие.

— Намираме се в странно положение, лейтенант. Би трябвало да притежаваме всички предимства, както сме на стан на прага на столицата, ала се оказваме маловажна работа. Унта вече е разграбена. Не можем да заплашваме с това. Съдбата ни всъщност се решава далеч на запад — и ние дори не сме там.

— Все пак трябва да продължите, за да постигнете най-добрите възможни условия.

— Да — въздъхна младежът. — Трябва. И все пак се питам — направили ли сме всичко, което можем?

Нищожния се обърна с лице към Рилиш и погледът му предпазливо се плъзна към палатката.

— Благодаря ти, лейтенант.

— За какво?

— Задето слушаш. За разлика от мнозина мои съотечественици аз смятам, че е полезно за нещата да се разговаря. Оказва се, че това помага при развързването на възли.

Рилиш още веднъж посочи към палатката.

— Съотечествениците ти не изглежда да имат нещо против говоренето.

— Повечето го използват само за затягане на съществуващите възли.

— Аха. Разбирам.

Магьосникът хвана навеса на палатката.

— Не се налага да търпиш още от това тази вечер. Пъклената и аз ще се оправяме с нещата. Разбирам, че те очаква много по-приятна компания — и той се ухили.

Юношески опит за възрастен разговор?

— Да, благодаря ти.

Усмивката повехна:

— Само да можех да намеря някого за сестра си…

Рилиш се поклони бързо:

— Лека нощ.