Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Като се озоваха за известно време в безопасност, воините на Пределите мрачно гледаха как спокойно и без бързане вражеските отряди се разгръщат за атака. Ангмарците слизаха от конете, строяха боен ред истерлингите, отстрани заставаха хазгите.

- Сега вече наистина не остана накъде да отстъпваме – промърмори Дребосъка, вадейки остриетата.

Стотниците заповядаха да се готвят за изкачване. Намериха се въжета. Малкото джудже с присъщата му ловкост метна горе желязната котва-котка. Един от роханците чевръсто се закатери нагоре...

Във въздуха се мярна първата хазгска стрела. Пронизаното тяло се откъсна и тъпо се удари в земята.

- Е – стисна зъби Боден, – време е да умираме, братя!

Воините мълчаливо се наредиха на входа на клисурата. Приготвиха лъковете, извадиха последните стрели. Джуджетата решително се промушиха в първите редици – да се бият на простор. Хобитът тръгна с тях.

Той мислеше, че трябва да се появят някакви високи мисли, но ги нямаше, дойде само острото, горещо чувство – той със себе си ще закрие съратниците си от хазгските стрели, митрилът не е по зъбите им, и дори ако загине, тялото му остане защита за другите... Изчезна страхът, дойде учудващото вдъхновение – е хайде, излизайте.'

Враговете бавно се приближаваха – закъде да бързат... Роханците нямаше къде да се дянат. Шибна-ха първите стрели на хазгите, фалангата на истерлингите се люшна и с размерена стъпка тръгна напред.

Но камъните добре закриваха воините на Пределите, а Торин, Фолко и Дребосъка още по-добре ги защитаваше митрила.

Истерлингите срещнаха не по-малко плътни редици от щитове и поразяващи копия. Преди всички сечаха джуджетата, Фолко виждаше как Торин с могъщ удар разцепи щит, подложен под секирата му, истерлингът отскочи и хобитът веднага, улучил удобния момент, пусна стрела. Това не е двубой, това е битка...

Истерлингите настъпиха и тозчас отстъпиха, като оставиха почти четирийсет убити. Роханците, стоейки зад купчината камъни, даваха един за петима.

Слънцето се изкатери в зенит. Тук, в клисурата, лежаха студените зимни сенки. Воините на Пределите бяха застинали в мълчалив и спокоен строй готови да умрат. Не разчитаха на победа,, само искаха да вземат със себе си колкото се може повече врагове, отмъщавайки за загиналия Рохан.

Страховита гледка – приготвили се да умират воини, знаещи, че не е останала никаква надежда. Нямаше нито страх, нито колебания – само твърдокаменна упоритост. И за тази упоритост прекрасно знаеха враговете. Неговите воини искаха не само да победят, но и да запазят живота си.

След неуспешната атака настъпи затишие. След това късмета си опитаха ангмарците. Арбалетчици с черни наметала, силни мъже със здрав дух, преодоляха разделящите ги от роханците стъпки в бърз бяг. Хазгите не жалиха стрели, нито една глава не можеше да се появи иззад скалите, само трима или четирима стрелци, включвайки хобита, се изхитряваха да мятат стрелите си срещу настъпващите.