![Зовът на барабана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/1/zovt-na-barabana-bg-download.jpg)
Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Е, това беше. — Лизи се появи все пак до нея, за да види за последно родната земя. Дребното ѝ бледо лице беше безизразно, но Бриана не бъркаше липсата на изражение с липсата на чувства.
— Да, потеглихме. — Движена от импулс, тя протегна ръка и издърпа момичето пред себе си, като я заслони от вятъра и от бутащите се пътници и моряци. Лизи беше цяла стъпка по-ниска от Бриана, с тънки кости, деликатни като на птиците, които обикаляха около мачтите и надаваха крясъци.
По това време на годината слънцето не точно залязваше, а увисваше ниско над тъмните хълмове и въздухът в залива ставаше студен. Момичето беше с тънки дрехи; трепереше и се притисна несъзнателно към Бриана, за да се стопли. Бриана имаше син вълнен шал от Джени; разпери ръце и зави с него и момичето, но и тя усети утеха от прегръдката.
— Всичко ще бъде наред — каза повече на себе си, отколкото на Лизи.
Русата глава подскочи за миг под брадичката ѝ; не знаеше дали кимна, или завъртя глава, защото вятърът развяваше кичури в очите ѝ. Малки кичурчета, избягали и от нейната дебела плитка, пърхаха на соления бриз като издутите платна над тях. Въпреки опасенията си, усети как започва да се ободрява от вятъра. Беше оцеляла след много раздели; щеше да преживее и тази. Всъщност точно те правеха живота труден, помисли си. Вече беше загубила баща, майка, любим, дома си и приятелите си. Беше сама по необходимост, но и по избор. А после намери най-неочаквано отново дом и семейство в Лалиброх и това я свари неподготвена. Би дала почти всичко, за да остане още малко.
Но трябваше да спази обещанията си, за да си струват загубите. После щеше да се върне. В Шотландия. И при Роджър.
Помръдна ръката си, на която усещаше тънката сребърна гривна под шала, металът беше затоплен от плътта ѝ. Un peu… beaucuop… Другата ѝ ръка придържаше шала, изложена на вятъра и морските пръски. Ако не беше така студено, вероятно щеше да усети топлината на сълзата, която капна на ръката ѝ.
Лизи беше скована, обгръщаше се с ръце. Ушите ѝ бяха големи и прозрачни, а пътят в косата тънък. Ушите ѝ бяха заострени като на мишле, нежни и крехки в меката светлина на ниското нощно слънце.
Бриана посегна и избърса сълзите ѝ. Нейните очи бяха сухи, а устата ѝ стисната, докато се взираше в земята над главата на Лизи. Имаше чувството обаче, че студеното лице и потрепващите устни до ръката ѝ са нейните собствени.
Останаха още време така, мълчаливи, докато накрая земята изчезна напълно.
36.
Не можеш да се върнеш у дома
Инвърнес, юли 1769 г.
Роджър вървеше бавно през града, оглеждаше се със смесица от изумление и удоволствие. Инвърнес не се беше променил за двеста години, без съмнение, и все пак си беше същият град; много по-малък, разбира се, половината му улици бяха кални и непавирани, но все пак той познаваше улицата, по която вървеше, беше минавал стотици пъти по нея.
Това бе Хънтли Стрийт и докато повечето малки магазини и сгради му бяха непознати, отвъд реката се издигаше Старата църква — не толкова стара сега, — а ниското ѝ кубе си беше тантуресто както винаги. Сякаш, ако влезеше вътре, госпожа Дънвегън, съпругата на свещеника, щеше да подрежда цветя на олтара за неделната служба. Не, нямаше — госпожа Дънвегън още не се беше случила, с дебелите пуловери и ужасните пайове, с които измъчваше болните от енорията на съпруга си. И все пак малката каменна църква се издигаше солидна и позната.
Църквата на баща му не беше тук; щяха да я построят през 1837 година. Старото имение, което винаги бе изглеждало много древно и порутено щеше да бъде построено в началото на двайсети век. Беше подминал мястото. Сега там имаше само храсталаци и малка калина, която бе изникнала сред тях; листата ѝ пърхаха на лекия ветрец.
Въздухът пак бе хладен и влажен, носещ свежест, но я нямаше вездесъщата смрад на автомобилни газове. Беше заменена от смрадта от канавките. Най-осезаема обаче беше липсата на църквите; там, където по бреговете на реката щяха да се издигат благородните кули и кубета, сега имаше само пръснати малки сгради.
Имаше само един каменен мост, но река Нес си беше същата. Сега не беше пълноводна и по нея се носеха чайки, които крякаха дружелюбно една на друга, когато улавяха някоя рибка сред камъните точно под повърхността.
— Късмет, приятел — каза на една дебела чайка, кацнала на моста, и после го прекоси към другия бряг.
Тук-там се издигаха красиви къщи с големи градини. По някоя важна дама с огромни поли се носеше гордо, без да обръща внимание на плебеите наоколо. Видя в далечината Маунтджералд. Голямата къща изглеждаше точно каквато я познаваше, освен големите букове, които щяха да я обграждат в бъдещето и още не бяха засадени. Сега имаше тънки италиански кипариси, които се свеждаха печално към градинската стена, като че ли измъчвани от носталгия по слънчевата си родина.