Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Все пак любопитството я накара да попита:
— Все пак още не е забранил на мъжете и жените да се гледат, нали? Какво смята, че ще стане, ако няма сватби и деца? Сигурно след това ще спре хората да орат и сеят, да тъкат или да правят обувки, за да могат всички да размишляват за Ранд ал-Тор? — Тя съзнателно натърти на името. Тия двамата продължаваха да го наричат „Лорд Дракона“ почти толкова ревностно, колкото Масема. — Вижте какво ще ви кажа. Ако тоя се опита да нарежда на жените как да се обличат, наистина ще вдигне бунт. Срещу себе си. — В Самара не можеше да няма нещо като Женския кръг — в повечето селища имаше, макар да го наричаха различно, дори когато не беше нещо официално; винаги съществуваха неща, за които на мъжете им липсваше достатъчно ум, за да ги оправят — и те със сигурност се караха на жени затова, че се обличат неподходящо, но не беше същото, като да си пъха някой мъж пръста в тези неща. Жените не се месеха в мъжките работи — е, не повече, отколкото е необходимо — и мъжете също не можеше да се месят в женските. — А предполагам, че и мъжете няма да реагират по-добре, ако се опита да затвори кръчмите. Още не съм срещала мъж, който не би побеснял, ако от време на време не може да си топне носа в халбата.
— Може да го направи — каза Раган, — а може и не. Понякога той заповядва някои неща, друг път ги забравя или просто ги отлага, защото се появява нещо по-важно. Ще се изненадаш — добави той сухо — какво са в състояние да приемат следовниците му, без дори да захленчат. — Тя забеляза, че двамата с Юно междувременно бяха застанали от двете й страни и следяха бдително минувачите по улицата. Изглеждаха готови мигом да извадят мечовете си и да ги развъртят. Ако наистина смятаха да изпълнят заповедите на Масема, скоро щяха да премислят.
— Той не е против проклетите женитби — изръмжа Юно и се загледа толкова свирепо в един продавач с тава банички, че той се обърна и побягна, забравяйки да вземе монетите от две купувачки. — Пак имаш късмет, че не се сети, че си без мъж, иначе щеше да те прати при лорд Дракона омъжена. Понякога подбира триста-четиристотин неженени мъже и още толкова жени и ги жени наведнъж, мътните го взели. Повечето от тях не са и виждали другия преди женитбата. Щом тия скапаняци с пилешки мозъци не се оплакват от такава проклетия, мислиш ли, че ще мрънкат заради някакъв си ейл, да те…
Раган промърмори нещо под нос, но тя чу достатъчно, за да присвие очи. „Някои просто не знаят какъв късмет са извадили, проклетниците му.“ Само това каза. И дори не забеляза гневния й поглед. Оглеждаше съсредоточено улицата, да не би някой да се опита да им я измъкне като прасе от чувал. Тя почти се изкуси да развърже шала и да го захвърли. Изглежда, не чу и сумтенето й. Когато пожелаеха, мъжете можеха да стават непоносимо слепи и глухи.
— Добре поне че не поиска да ми отмъкне накитите — каза тя. — Коя беше оная глупава жена, дето му даде своите? — Сигурно умът й не беше наред, след като бе станала една от последователките на Масема.
— Това — отвърна Юно — беше Алиандре, благословената от Светлината кралица на проклетия Геалдан. С още дузина титли, както обичате да се кичите с проклетите си титли вие, югоземците.
Нинив се спъна и едва се задържа да не падне.
— Така значи го постига той! — възкликна тя и отблъсна протегнатите им за помощ ръце. — Щом кралицата е толкова глупава, че да го слуша, нищо чудно, че прави каквото си иска.
— Не е глупава — отвърна й рязко Юно и я стрелна с намръщеното си око, след което продължи да се оглежда. — Напротив, мъдра е. Когато се окажеш на гърба на някой проклет див кон, гледаш, да те вземат мътните, да яздиш накъдето той тръгне, ако си достатъчно умен, че да се сетиш да излееш водата от проклетия си ботуш, а не да се чудиш що ти е мокро на крака, опустяло макар. Мислиш, че е глупава, щото Масема й взе пръстените ли? Достатъчно е умна проклетницата, за да се сети, че той може да поиска нещо повече, ако престане да носи накити, когато идва при него. Първия път той отиде при нея — оттогаз е обратното — и наистина свали пръстените от скапаните й пръсти. Имаше нанизи с перли на косата си и той ги скъса, за да ги измъкне. Всичките й придворни дами запълзяха на колене, за да събират проклетите търкалца по пода. Алиандре сама събра няколко.
— На мен не ми звучи чак толкова мъдро — отвърна тя начумерена. — По-скоро ми прилича на страхливост. — „А чии коленца се разтрепераха, когато те погледна? — попита я заядливо гласецът в тила й. — Коя се изпоти като последна тъпачка?“ Но поне беше успяла да се овладее. „Така е. Да се наведеш като върба не е като да се свиеш като мишка.“ — Тя кралица ли е, или не е?