20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Това ми се струва много правдоподобно — каза гасконецът.
— И на мен също — прибави Атос.
— При това — продължи д’Артанян, — ако тоя човек ни мами, винаги ще можем да му пръснем мозъка.
— И кой ще ни кара?
— Вие, Атос; вие знаете много неща и не се съмнявам, че знаете да карате и кораб.
— Бога ми — отговори Атос с усмивка, — вие се шегувате, приятелю, а при това почти налучкахте истината: баща ми искаше да служа във флотата и аз имам смътни познания по управляване на кораб.
— Виждате ли! — извика д’Артанян.
— И така, идете за приятелите ни, д’Артанян, и ги доведете; сега е единадесет часа, нямаме време за губене.
Д’Артанян се приближи към двамата конници, които с пистолети в ръка стояха на стража при най-близките къщи и поглеждаха назад по пътя: малко по-далече, под един навес, трима други конници дебнеха и сякаш също чакаха.
Двамата пазачи на пътя бяха Портос и Арамис.
Тримата конници под навеса бяха Мускетон, Блезоа и Гримо; само че погледнат по-отблизо, Гримо изглеждаше двоен, защото на седлото зад него седеше братът на Пари, който трябваше да закара обратно в Лондон конете на благородниците и на слугите им; те бяха дадени на съдържателя срещу дълговете, направени през време на престоя им у него. Благодарение на тая търговска сделка четиримата приятели можаха да се сдобият с не много голяма сума, но достатъчна за покриване на неочакваните разходи, които можеха да се случат по пътя.
Д’Артанян повика Портос и Арамис, а те дадоха знак на хората си да слязат от конете и да отвържат багажа от седлата.
Братът на Пари се раздели не без съжаление с приятелите си; предлагаха му да дойде във Франция, но той отказа решително.
— Това е много просто — каза Мускетон. — Той все още мисли за Грослоу.
Читателят си спомня, че капитан Грослоу беше счупил
главата му.
Малкият отряд отиде при Атос. Но д’Артанян бе обзет отново от обичайната си недоверчивост; струваше му се, че кеят е много пуст, нощта много тъмна, а шкиперът
много сговорчив.
Той разказа на Арамис за злополуката с Роджър. Арамис, също тъй недоверчив, усили още повече подозренията му.
По лекото цъкане с език Атос разбра, че гасконецът се
безпокои.
— Нямаме време да бъдем недоверчиви — каза той. —
Лодката ни чака, да се качваме.
— При това — прибави Арамис — кой ни пречи да бъдем недоверчиви и все пак да се качим? Само няма да откъсваме очи от шкипера.
— И ако не върви право, ще го убия. Туйто.
— Добре го каза, Портос — рече д’Артанян. — Да се качим. Върви напред, Мускетон.
Д’Артанян спря приятелите си, като остави слугите да минат първи, за да види дали е здрава дъската, прехвърлена между брега и лодката. .,
Тримата слуги минаха благополучно.
След тях тръгна Атос, после Портос, после Арамис. Д’Артанян мина последен, като продължаваше да клати глава.
— Какво ви е, приятелю мой? — попита Портос. — Честна дума, вие можете да уплашите самия Цезар!
— Какво ли? — отговори д’Артанян. — Не виждам на пристанището нито надзирател, нито часовой, нито митничар.
— Какво се оплаквате! — продължи Портос. — Всичко
върви по мед и масло.
— Всичко върви много добре, Портос. Най-после няма значение, добър е господ.
Щом вдигнаха дъската, шкиперът седна край кормилото и даде знак на един моряк, който, въоръжен, с дълъг прът, започна да маневрира, за да прекара лодката през тоя лабиринт от кораби, в който се намираше.
Другият моряк седеше от лявата страна с гребло в ръка.
Когато стана възможно да си служат с греблата, другарят му се присъедини към него и лодката тръгна по-бързо.
— Най-после заминаваме — каза Портос.
— Уви, заминаваме сами! — прибави граф дьо Ла Фер.
— Да, но заминаваме заедно, четиримата, и без нито една драскотина; това е утешение.
— Още не сме пристигнали — обади се д’Артанян. — Пазете се от срещи!
— Е, мили мой — рече Портос, — вие сте като гарваните: вечно грачите за нещастие. Кой може да ни срещне в такава тъмна нощ, когато на двайсет крачки не се вижда нищо?
— Да, но утре сутринта? — възрази д’Артанян.
— Утре сутринта ще бъдем в Булон.
— От все сърце желая това — каза гасконецът — и признавам слабостта си. Слушайте, Атос, вие ще се смеете, но докато бяхме на пушечен изстрел от насипа и от корабите, все чаках, че някакъв страшен залп от мускети ще ни унищожи всичките.
— Но това е невъзможно — забеляза Портос с присъщия си здрав смисъл, — защото заедно с нас биха убили шкипера и моряците.
— Хайде де, голяма работа за господин Мордаунт! Мислите ли, че това ще го спре?
— Най-после — рече Портос, — много съм доволен, дето д’Артанян си признава, че го е страх.