20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
И Мордаунт тръгна бързо, но равномерно към първата кавалерийска казарма, която се намираше на около четвърт левга. Той измина тая четвърт левга за четирипет минути.
Щом стигна в казармата, каза името си, взе най-добрия кон от конюшнята, скочи на него и се спусна на път. След четвърт час беше в Грийнуич.
— Ето пристанището — промърмори той. — Тая тъмна точка там в далечината е Кучешкият остров. Добре! Пристигнал съм половин час преди тях… може би и цял час. Какъв съм глупак! Едва не се задуших от безумното си бързане. А сега — прибави той, като се надигна на стремената, за да види по-добре въжетата и мачтите, — сега как да намерим „Светкавица“? Де е „Светкавица“?
В същия миг, когато си казваше мислено тия думи, някакъв човек, който лежеше на свитък от въжета, стана, сякаш в отговор на мисълта му, и направи няколко крачки към Мордаунт.
Мордаунт извади носна кърпичка от джоба си и я размаха. Човекът го загледа внимателно, но остана на мястото си, без да направи крачка напред или назад.
Мордаунт върза възел на всеки край на кърпичката. Човекът се приближи до него. Това беше, както знаем, условният знак. Морякът беше с широк ямурлук, който скриваше фигурата и лицето му.
— Господине — каза морякът, — не идвате ли случайно от Лондон, за да се поразходите по море?
— Точно така — отговори Мордгаут, — към Кучешкия остров.
— Тъй, тъй. И навярно господинът има известно предпочитание? Желае не какъвто и да е кораб,? Иска бързоходен кораб, бърз …
— Като светкавица — отговори Мордаунт.
— Добре. Тогава господинът търси моя кораб, аз съм шкиперът, който му е необходим.
— И аз мисля така — каза Мордаунт, — особено ако не сте забравили знака, по който мога да ви позная.
— Ето го, господине — рече морякът и извади от джоба на ямурлука си кърпичка с възли на четирите краища.
— Отлично, отлично! — извика Мордаунт и скочи от коня си. — Сега няма време за губене. Изпратете коня ми в най-близката странноприемница и ме заведете на кораба си.
— А другарите ви? — попита морякът. — Аз мислех, че сте четирима, без да се смятат слугите.
— Слушайте — каза Мордаунт и се приближи до моряка, — аз не съм тоя, когото чакате, а и вие не сте тоя, когото те се надяват да срещнат тук. Вие сте заместили капитан Роджър, нали? Вие сте тук по заповед на генерал Кромуел и аз идвам от негово име.
— Действително аз ви познавам — рече шкиперът. — Вие сте капитан Мордаунт.
Мордаунт потрепера.
— О, не се плашете — прибави шкиперът, като свали капюшона си и си откри главата, — аз съм приятел.
— Капитан Грослоу! — извика Мордаунт.
— Същият. Генералът си спомни, че едно време бях морски офицер, и ми възложи тая експедиция. Има ли някаква промяна?
— Не, никаква. Напротив, всичко остава в същото положение.
— За миг помислих, че смъртта на краля…
— Смъртта на краля само ускори бягството им; след четвърт час, след десет минути може би те ще бъдат тук.
— Тогава защо дойдохте?
— За да отплувам с вас.
— Аха! Да не би генералът да се съмнява в моето усърдие?
— Не. Но искам да присъствувам лично на отмъщението ми. Няма ли кой да вземе коня ми?
Грослоу свирна. Появи се някакъв моряк.
— Патрик — каза Грослоу, — закарайте тоя кон в конюшнята на най-близката странноприемница. Ако ви попитат чий е, кажете, че е на един ирландски благородник.
Морякът се отдалечи, без дума да продума.
— А не се ли страхувате, че ще ви познаят? — попита Мордаунт.
— Няма никаква опасност в тоя костюм, под тоя ямурлук и в тая тъмна нощ. Впрочем вие сам не ме познахте, а те ще ме познаят още по-малко.
— Наистина — рече Мордаунт, — освен това те няма и да помислят за вас. Всичко е готово, нали?
— Да.
— Товарът е на кораба?
— Да.
— Пет пълни бъчви?
— И петдесет празни.
— Точно така.
— Караме порто в Анверс.
— Чудесно. Сега ме заведете на борда и се върнете на поста си, защото те могат да пристигнат всеки момент.
— Готов съм.
— От голямо значение е никой от вашите хора да не ме види, когато се качвам.
— Целият ми екипаж се състои от един човек и аз съм сигурен в него като в самия себе си. При това тоя човек не ви познава и подобно на другарите си е готов да се подчини на заповедите ни, но той не знае нищо.
— Добре. Да вървим.
Те се спуснаха към Темза. Една малка лодка беше привързана с желязна верига за брега. Грослоу притегли лодката, задържа я, докато Мордаунт се качваше на нея, след това скочи на свой ред вътре, улови греблата и почна да гребе така, че да докаже истината на казаното преди малко, тоест, че не беше забравил морската си служба.