20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
В една секунда д’Артанян нанесе три ужасни удара на Мордаунт. Но и трите го засегнаха съвсем леко. Д’Артанян не можеше да разбере каква е тая работа. Тримата приятели гледаха със затаен дъх и с пот на челото.
Най-после д’Артанян, приближил се твърде много, отстъпи на свой ред крачка назад, за да подготви или по-скоро да нанесе четвърти удар; за него дуелът, като шахматната игра, беше обширна комбинация, на която всички подробности произтичаха една от друга. Но в тоя миг, когато след бързо лъжливо движение той нападна със светкавична бързина, стената сякаш се разцепи на две: Мордаунт изчезна в зиналия отвор и шпагата на д’Артанян, попаднала между двете стени, се счупи, като че ли беше от стъкло.
Д’Артанян направи крачка назад. Стената се затвори.
Докато се защищаваше, Мордаунт отстъпваше към тайната врата, през която, както видяхме, излезе Кромуел. Щом я достигна, той потърси с лявата ръка копчето и го натисна; след това изчезна, както в театъра изчезват злите духове, които могат да минават през стените.
Гасконецът избълва страшно проклятие, на което от другата страна на стената отговори див смях, зловещ смях, който смръзна кръвта дори на скептика Арамис.
— Тук, господа! — викна д’Артанян. — Да издъним тая врата.
— Това е дяволът в човешки образ! — извика Арамис, като дотича при зова на приятеля си.
— Той ще ни се изплъзне, пусто да остане, ще ни се изплъзне! — изрева Портос, като налегна с широкото си рамо вратата, която не се помръдна дори, задържана от някаква тайна пружина.
— Толкова по-добре! — глухо промърмори Атос.
— Подозирах това, пусто опустяло! — каза д’Артанян, като се изтощаваше в напразни усилия. — Подозирах го. Когато тоя мръсник почна да се върти по стаята, предвиждах някоя безчестна маневра, досещах се, че крои нещо. Но кой можеше да очаква това?
— Това е страшно нещастие, което ни изпраща дяволът, приятелът му! — извика Арамис.
— Това е явно щастие, което ни изпраща сам бог! — каза Атос с нескривана радост.
— Наистина вие се излагате, Атос! — отвърна д’Артанян, като сви рамене и изостави вратата, която решително не искаше да се отвори. — Как можете да говорите такива неща на хора като нас, пусто опустяло? Значи вие не разбирате положението?
— Какво има? Какво положение? — попита Портос.
— В тая игра който не убие, ще бъде убит — отговори д’Артанян. — Позволете да узная сега, мили мой, влиза ли във вашите изкупителни обряди господин Мордаунт да
ни принесе в жертва на синовната си любов? Ако е такова мнението ви, кажете го откровено.
— О, д’Артанян, приятелю мой!
— Може ли да се гледат нещата от тая гледна точка? Тоя подлец ще ни изпрати сто войници, които ще ни скълцат на прах в тоя хаван на господин Кромуел. Хайде, приятели, на път! Ако останем тук само пет минути, свършено е с нас.
— Да, имате право, на път! — казаха Атос и Арамис.
— А къде ще отидем? — попита Портос.
— В странноприемницата, мили приятелю, да дигнем пъртушините и конете си; а оттам, ако е рекъл господ, право във Франция, където поне зная как са построени къщите. Нашата фелука ни чака; бога ми, това е голямо щастие за нас.
И превръщайки думите в дела, д’Артанян сложи счупената си шпага в ножницата, вдигна шапката си, отвори вратата към стълбата и слезе бързо, последван от тримата си другари.
На вратата бегълците срещнаха слугите си и ги попитаха за Мордаунт: те не бяха видели да излиза никой.
XII. ФЕЛУКАТА „СВЕТКАВИЦА“
Д’Артанян не се излъга: Мордаунт нямаше време за губене и не го изгуби. Той знаеше с каква бързина неприятелите му вземат решения и ги изпълняват и реши да постъпи като тях. Тоя път мускетарите бяха срещнали достоен противник.
След като затвори грижливо вратата след себе си, Мордаунт се спусна в подземието, сложи безполезната си вече шпага в ножницата, отиде в съседната къща и се спря, за да се опипа и да си поеме дъх.
— Добре — каза си той, — нищо, почти нищо! … Просто драскотини: две на ръката и една на гърдите. Аз нанасям по-добри рани. Нека попитат Бетюнския палач, чичо ми лорд Уинтър и краля Чарлз! А сега не трябва да се губи нито секунда, защото една изгубена секунда може да
ги спаси, а те трябва да умрат четиримата заедно, наведнъж, поразени от човешкия огън, щом божият огън не ги поразява. Те трябва да изчезнат тъй, че и следа да не остане от тях. И така, да тичам, докато краката ми държат, докато сърцето ми не се пръсне в гърдите, но да стигна преди тях.