Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— И двамата.
— Много любезно. Но всеки за себе си, защото госпожата, както знаете, има своя стая и аз — моя.
— Да, но те са толкова близко една до друга.
— Признавам. Но трябва да ви кажа, че що се отнася до мен, аз ще побързам да отида при негово превъзходителство, ако господин министърът има да ми даде някаква заповед, или да ми съобщи нещо, моля ви да му кажете това. А що се отнася до госпожата, то тя е тук, понеже аз, господин Дюбоа, съм само неин много покорен слуга.
Смеейки се и много учтиво, Анриета му каза:
— Господине, аз ви моля да предадете на господин Дютийьо моята благодарност и да го попитате дали ме познава.
— Убеден съм, уважаема госпожо, че не ви познава.
— Виждате ли? Той не ме познава, а иска да ме посети. Съгласете се, че ако го приема, бих му дала основание да си състави едно твърде особено мнение за мен. Кажете ми, въпреки че никой не ме познава и сама не търся познанството на никого, все пак не съм никаква авантюристка, а и следователно, не мога да имам честта да го приема.
Дюбоа почувства, че беше направил грешка и замълча. През следващите дни той ни посети още няколко пъти, но ние не го попитахме как е приел министърът нашия отказ.
Три седмици по-късно дворът се намираше в Колорно; имаше великолепен празник и всеки имаше свободен достъп до парка, който беше осветен през цялата нощ. Фаталният гърбав Дюбоа ни говори толкова много за този празник, че ние получихме желание да отидем. За нас това беше ябълката на Адам. Дюбоа ни съпроводи. Ние отпътувахме един ден напред и наехме жилище в гостоприемница.
Надвечер отидохме да се разхождаме в парка и случаят пожела високопоставените владетели да се намерят също там заедно със свитата си. Госпожа дьо Франс направи на минаване покрай нас един поклон на моята Анриета по обичая на Версайския двор, но без да се спре. По този повод погледът ми падна върху един кавалер, който вървеше до инфанта дон Люис и наблюдаваше приятелката ми внимателно. Скоро след това ние се върнахме и срещнахме отново същия кавалер, който ни направи един дълбок поклон и помоли Дюбоа да го изслуша за една минута. Вървейки след нас, те разговаряха в продължение на четвърт час. Искахме да напуснем вече парка, когато непознатият господин ускори стъпките си и след като ме помоли много учтиво за извинение, попита Анриета дали има честта да бъде познаван от нея.
— Не си спомням да съм имала някога честта да ви видя.
— Това е достатъчно, госпожо, моля ви извънредно много за извинение.
Дюбоа ни каза, че господинът бил доверен приятел на инфанта дон Люис. Той помислил, че познава уважаемата госпожа и затова го помолил да й го представи. Дюбоа му казал, че се наричала Д’Арчи и щом я познавал, то нямал нужда от него, за да й направи посещение. Господин Д’Антоан му отговорил, че името Д’Арчи му било непознато, но той не би желал да се излъже.
— В тази неизвестност — продължи Дюбоа, — той сам предложи да поиска осветление, но сега трябва да е убеден, че се е излъгал.
След ядене Анриета ми се стори неспокойна и аз я попитах дали не се е само престорила, че не познава господин Д’Антоан.
— Уверявам те, приятелю, че това не беше преструвка. Името му ми е известно, той е от едно прочуто провансалско семейство, но самият той ми е съвсем непознат.
— Възможно ли е да те познава?
— Може би ме е виждал, но аз положително не съм говорила никога с него, иначе бих го познала.
— Тази среща ме безпокои и струва ми се, че тя не е без значение за теб.
— Признавам това.
— Да напуснем Парма и ако ти се хареса, да отидем в Генуа. А щом работата ми се уреди, ще отпътуваме за Венеция.
— Да, мой мили, тогава ще бъдем по-спокойни. Все пак не мисля, че трябва да бързаме.
На по следния ден се върнахме обратно в Парма и два дена по-късно моят слуга ми предаде едно писмо, като ми каза, че куриерът, който го донесъл, чакал в предната стая.
— Това писмо — казах на Анриета, — ме безпокои.
Тя го взе, отвори го, прочете го и ми го подаде с думите:
— Вярвам, че господин Д’Антоан е честен човек, затова, надявам се, че няма нужда да се страхуваме от нищо. Писмото гласеше следното: „Моля ви, господине, било у вас, било у мене, или на някое друго място, което вие ще бъдете добър да ми определите, да ми дадете възможност да разговарям с вас за нещо, което сигурно много ще ви заинтересува. Имам честта (и тъй нататък)… Д’Антоан.“