Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— Та коя е тази Анриета? — извиках аз с трогнато сърце, проливайки сълзи. Какво е това съкровище, което притежавам! Моето щастие ми се струваше твърде голямо, за да мога да бъда достоен за него.
Потънал в тези размишления, които правеха сълзите ми двойно по-сладки, аз бих останал още дълго в градината, ако сам Дюбоа не беше ме потърсил. Той ме намери въпреки нощната тъмнина, която цареше в алеята, където аз мечтаех.
Той беше неспокоен поради моето изчезване, но аз го успокоих, като му казах, че едно леко замайване ме е принудило да изляза, за да подишам чист въздух.
По пътя имах време да изсуша сълзите си. Все пак не можах да премахна червенината от очите си и за щастие последната бе забелязана само от Анриета, която ми каза:
— Знам, ангеле мой, какво си правил там!
Тя ме познаваше и можеше лесно да отгатне какво впечатление беше направила тази вечер на моето сърце.
Дюбоа беше събрал у себе си най-приятните кавалери от двора и вечерята, която той им даваше, беше наредена без разхищаване, но с вкус. Аз седях срещу Анриета, която, като единствена дама, естествено привлече вниманието на всички върху себе си, но тя би могла само да спечели, ако беше заобиколена от един кръг от дами, които положително би превъзхождала, без да се нуждае от други помощни средства, освен от своята красота, своя ум и своите благородни маниери. Тя придаваше прелест на вечерята с обаянието, което излъчваше в разговора. Дюбоа не говореше, но той сияеше от гордост, че му се е удало да има гостенка с една толкова пленяваща красота. С голямо умение тя каза всекиму по нещо любезно и проявяваше толкова такт, че никога не казваше нещо хубаво, без да ме намеси. От своя страна, аз показвах към моята богиня покорност, преданост и благоговение, но тя искаше всеки да отгатне, че аз съм нейният оракул. Тя би могла да бъде счетена за моя жена, но така, както аз се държах спрямо нея, това би трябвало да наглежда невероятно.
Когато разговорът дойде до качествата на френската и испанската нация, Дюбоа избърза да я попита, на коя нация дава предимство.
Въпросът беше извънредно деликатен, тъй като половината от присъстващите бяха испанци, а другата половина — французи.
Но Анриета отговори така добре, че испанците биха искали да бъдат французи, а французите — испанци. Ненаситен, Дюбоа я запита след това какво мисли за италианците. Аз изтръпнах. Някой си господин дьо Ком поклати неодобрително глава, но приятелката ми не отклони въпроса.
— Какво да ви кажа за италианците? — попита тя. Аз познавам само един-единствен, ако съдя по единия за всички, преценката ми би била сигурно много благоприятна за тях. Но един-единствен пример не може да служи за правило.
По-добре тя не би могла да отговори по никой начин. Но, както читателят може да си помисли, аз се направих като че не бях чул нищо и за да попреча на недискретния Дюбоа да разпитва по-нататък, дадох на разговора друга насока, като му зададох няколко безлични въпроса.
Разговорът се пренесе върху музиката и по този повод един испанец попита Анриета дали не свири на някакъв друг инструмент, освен чело.
— Не — отговори му тя, — имах влечение само към чело. Научих го в манастира, за да угодя на майка си, която свиреше доста добре и ако баща ми, съобразявайки се с правилата, не бе изрично заповядал и ако при това не бе подкрепен от епископа, игуменката никога не би ми позволила да свиря.
— Та каква причина би могла тя да има да ви забрани това?
— Набожната годеница на Бога твърдеше, че бих могла да свиря чело само в едно неприлично положение.
При тези думи испанците си захапаха устните, французите обаче се изсмяха високо и не се скъпяха със своите епиграми относно съвестната калугерка.
След няколко минути Анриета направи едно леко движение, като че моли за позволение да стане. Станахме всички и след малко си отидохме.
Горях от желание да остана сам с богинята на моята душа, зададох й стотина въпроси, без да й дам време да отговори.
— Ах, ти имаш право, моя Анриета, задето не искаше да отидеш, понеже беше сигурна, че ще ми създадеш неприятели. Сигурно ме ненавиждат, но аз се смея на това: ти си целият свят за мен. Жестока приятелко! Ти щеше почти да ми отнемеш живота с твоето чело, защото не можех да смятам въздържанието ти за естествено и помислих, че си полудяла. Но когато след това чух, трябваше да изляза, за да дам свобода на сълзите си. Те ме освободиха от ужасната тежест, която изпитвах. Кажи ми сега, заклевам те, какви таланти още притежаваш? Не скривай никой от мен, защото би могла да ме убиеш, ако го проявиш внезапно по изненадващ начин.