Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
На следната сутрин заедно с един слуга, който господин Тронхин ми поръча, отпътувах обратно за Италия. Въпреки лошото годишно време, избрах пътя през Сан Бернар, който преминах за два дена със седем мулета. Последните возеха мене, моя слуга, моите куфари и колата, която беше определена за прелестната жена, която бях загубил безвъзвратно. Когато човек е потиснат от някоя голяма скръб, той има това предимство, че нищо друго не му се струва тягостно. Това е един вид отчаяние, което има също своите предимства. Не чувствувах никакъв глад или жажда, нито студа, който вледеняваше природата в тази ужасна част на Алпите, нито трудностите, които са неразривно свързани с преминаването на този труден и опасен алпийски проход.
Пристигнахме в Парма в твърде добро здраве и отседнахме в една лоша странноприемница, надявайки се, че там никой не ще ме познава. Но останах излъган, защото срещнах Дьо ла Хей, който живееше в една стаичка до моята. Изненадан от срещата ни, той ми направи един дълъг комплимент, за да ме изпита, но аз разочаровах любопитството му, като му казах, че съм уморен и че пак ще се видим.
На следния ден излязох, за да предам на господин Д’Антоан писмото на Анриета. Той го отвори в мое присъствие и намери в него друго писмо с моя адрес; предаде ми последното, без да го чете, макар че беше отворено. По-късно му дойде на ум, че може би намерението на неговата роднина е било той да го прочете, понеже не беше го запечатила. Затова той ме помоли да му позволя да узнае съдържанието на писмото, което аз му разреших с удоволствие, след като го бях прочел. Той го прочете и когато го върна, ми каза най-сърдечно, че мога да разполагам при всеки случай с него и с неговия кредит.
Писмото на Анриета гласеше следното:
„Мой единствен приятелю! Аз трябваше да те напусна, но не увеличавай болката си, когато мислиш за моята. Нека да бъдем така разумни да си представим, че сме сънували един приятен сън и нека да не се оплакваме от съдбата си, защото един очарователен сън не е продължавал никога толкова дълго. Можем да се гордеем, че взаимно сме се ощастливили напълно в продължение на три месеца. Едва ли има други двама души, които биха могли да кажат същото за себе си. Нека не се забравим никога, нека честно си спомняме щастливите мигове на нашата любов, за да ги подновяваме в душите си, които въпреки раздялата ще намерят в този спомен висша наслада. Не разпитвай за мен, а ако случайно узнаеш коя съм, то не обръщай внимание. Ще ти доставя радост, като ти съобщя, че съм привела работите си в ред и че до края на живота си ще бъда щастлива, тъй като вече не те притежавам. Не зная кой си, но знам, че никой на света не те познава по-добре от мен. В живота си няма да имам вече нито един любовник. Искам да обичаш и други. Нека твоята добра фея ти помогне да намериш някоя друга Анриета. Сбогом, сбогом!“
Петнадесет години по-късно аз видях отново достойната за обожаване жена. Как стана това, ще узнаете, когато стигнем дотам.
Отидох вкъщи. Бъдещето ми беше безразлично и потънал в дълбока скръб, се затворих и легнах. Моята потиснатост ме зашеметяваше. Животът не ми тежеше, но само защото не мислех за това. Намирах се в състояние на пълна апатия. Шест години по-късно изпитах нещо подобно, но тогава за страданието ми не беше виновна любовта, а зловещият и ужасен затвор под оловните покриви на Венеция. Немного по-добре бях и през 1768 г., когато ме хвърлиха в затвора Буен Ретира в Мадрид. Но да не изпреварваме събитията. След двадесет и четири часа изтощението ми беше много голямо, но то не беше неприятно. В това душевно състояние мисълта, че бих могъл да умра вследствие на усилване на изтощението, имаше своите прелести за мен. Радвах се, че никой не ме безпокоеше да ми предлага храна и че бях освободил прислужницата си. След още едно денонощие слабостта ми беше толкова голяма, че можех да се считам за умрял от глад.
Намирах се в това състояние, когато Дьо ла Хей почука на вратата ми. Не бих отговорил, ако не беше казал при почукването, че трябва непременно да разговаряме. Отворих, макар че едва се държах на краката си и веднага легнах в леглото.
— Един чужденец се нуждае от кола и би желал да купи вашата.
— Не бих искал да я продавам.
— Бъдете добър да ме извините, ако съм ви обезпокоил, но вие изглеждате болен.
— Да, имам нужда от спокойствие.
— От какво сте болен?
Той пристъпи към леглото ми, хвана ръката ми и намери пулса извънредно слаб.