Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— Ах, защо не отпътувахме веднага след съдбоносната среща с този фатален любимец на княза.
— Може би бихме постъпили много зле, защото тогава господин Д’Антоан вероятно би се решил да докаже на семейството ми своето усърдие, като предприеме издирвания, за да ни открие. По такъв начин бих могла да бъда изложена на насилия, които ти не би търпял и които биха тикнали и двама ни в нещастие.
Направих всичко, което тя искаше, но от този момент нашата любов започна да става тъжна, а тъгата е една болест, която най-сетне убива любовта. Често седяхме в продължение на часове един срещу друг, без да си кажем нито дума. От гърдите ни се изтръгваха само въздишки, въпреки всички усилия, които правехме, за да ги потиснем. Когато на следната сутрин дойде господин Д’Антоан, аз изпълних точно указанията, които тя ми беше дала и прекарах сам шест убийствено дълги часа, привидно зает с писане.
Вратата ми стоеше отворена и ние можехме да се виждаме в огледалото на стаята ми. Те прекараха тези шест часа в писане, като прекъсваха от време на време, за да говорят за нещо, но разговорът им трябваше да е много важен. Читателят може лесно да се досети за страданията от това измъчване. Не можех даже да отгатна за какво се касаеше, но знаех, че щастието ми е разрушено.
Щом ужасният Д’Антоан си отиде, Анриета дойде при мене и като видях, че очите й са просълзени, изпуснах една въздишка, на която тя се помъчи да отговори с усмивка.
— Одобряваш ли, мили приятелю, ако заминем утре?
— О, небе, разбира се, че одобрявам! Къде да те заведа?
— Където искаш, но след четиринадесет дни трябва да се върнем отново тук.
— Тук, тъжна история!
— Да, за жалост! Аз дадох думата си да бъда в Парма и да получа тук отговора на едно написано от мене писмо, можеш да бъдеш сигурен, че няма да се упражни върху ни никакво насилие, но тук не мога да издържа по-дълго.
— Ах, аз проклинам момента, когато кракът ми стъпи в този град, желаеш ли да отидем в Милано?
— В Милано? Много добре.
— Понеже за нещастие трябва да се върнем тук, Кауданя и сестра му могат да дойдат с нас.
— Превъзходно.
— Позволи ми да се разпоредя, те ще получат за тях отделна кола и ще вземат твоето виолончело, струва ми се, че би трябвало да съобщиш на господин Д’Антоан къде отиваш.
— Напротив, струва ми се, че не съм длъжна да му давам никаква сметка, толкова по-зле за него, ако би се усъмнил за момент, че няма да удържа на думата си.
На следния ден ние опаковахме необходимите за едно четиринадесетдневно отсъствие вещи и отпътувахме. Пристигнахме в Милано в невесело настроение, без да бяхме преживели нещо по пътя и останахме там съвсем сами четиринадесет дни, не видяхме никакво друго лице, освен гостилничаря, един шивач и една шивачка. Подарих на моята Анриета една рисова кожа, която тя намери много ценна.
От деликатност Анриета не ме запита никога за състоянието на моята кесия. Бях й благодарен за това, но имах също грижата да не я оставя да забележи, че последната беше близко до изчерпване. При завръщането ни в Парма имах още триста или четиристотин цехини. В деня след нашето връщане господин Д’Антоан се самопокани на обяд у нас. След кафето аз го оставих насаме с неговата роднина. Техният разговор трая също тъй дълго, както първият и се реши, че трябва да се разделим. Щом господин Д’Антоан си отиде, тя дойде при мен да ми каже това и ние плакахме дълго време в най-мрачно мълчание.
— Кога ще трябва да се разделя с тебе, многообичана жено?
— Съвземи се, мой нежни приятелю, ще се разделим в Женева, където ще ни заведеш. Намери ми утре една подходяща прислужница. С нея ще се отправя от Женева за определеното ми място.
— Ще прекараме значи още няколко дни заедно!
Дюбоа се почувствува почетен с поръчката да намери прислужница и три дни по-късно дойде при Анриета, за да й предостави една жена на средна възраст. Тя беше доста добре облечена и умееше да се държи прилично. Но беше бедна и затова щастлива, че намира възможност да се върне в родината си Франция. Мъжът й беше офицер, умрял преди няколко месеца и я оставил в пълно лишение. Анриета я прие за прислужница и й каза да бъде готова за заминаване всеки момент, щом Дюбоа й съобщи. В деня преди заминаването ни господин Д’Антоан дойде у нас на обяд, на сбогуване той даде на Анриета едно запечатано писмо за Женева.