Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Отпътувахме от Парма с настъпването на нощта и престояхме в Торино само два часа, за да наемем един слуга, който трябваше да ни придружава до Женева. На следния ден преминахме с носилки Мон Сени и се спуснахме в долината с шейна. На петия ден пристигнахме в Женева и отседнахме в гостоприемница „Везни“. На следния ден Анриета ми предаде едно писмо до банкера Тронхин, който щом го прочете ми каза, че ще ми предаде лично хиляда луи. Отидох вкъщи и седнахме на масата. Седяхме още на трапезата, когато ни съобщиха за банкера. Той ни даде хиляда луи в злато и каза на Анриета, че ще й намери двама души, за които може да гарантира. Тя отговори, че ще замине веднага щом й се даде колата, която той би трябвало да й намери, според нейното писмо, предадено чрез мене. Той я увери, че на следващия ден всичко ще бъде готово и се сбогува. Това беше един ужасен момент. Седяхме замръзнали и неподвижни в мрачно мълчание. Потискаше ни най-дълбока тъга.
Най-сетне, аз прекъснах мълчанието, за да й кажа, че колата, която господин Тронхин би й доставил, не би могла в никой случай да бъде така удобна и сигурна, както моята. Затова я моля да вземе последната. Това приемане ще ми бъде като един знак за продължаване на нейната любов.
— А аз, мила приятелко, ще взема колата, която банкерът ще ти достави.
— Съгласна съм, мили приятелю, за мен ще бъде едно облекчение на сърцето да притежавам още един предмет, който ти е принадлежал.
С тези думи тя ми пъхна пет фишеци от по сто луи в джоба. Слаба утеха за моето сърце, което беше разкъсано поради ужасната раздяла. В течение на последните двадесет и четири часа нашето красноречие се състоеше само от жалби, въздишки и ония банални, но енергични възклицания, които двама щастливи влюбени отправят към прекалено строгия разум, който ги принуждава сред щастие завинаги да се разделят. Анриета не се опита да ме ласкае с никаква надежда, за да облекчи мъката ми. Напротив:
— Тъй като необходимостта ни принуждава да се разделим — каза тя, — аз те моля, мой единствен приятелю, не разпитвай никого за мене, а ако някога се срещнем случайно, то направи се, като че не ме познаваш.
След това тя ми даде едно писмо за господня Д’Антоан, без да ме пита дали ще се завърна в Парма, но даже и да нямах подобно намерение, то пак бих се решил веднага на това. Помоли ме също да отпътувам от Женева едва когато получа едно писмо, което тя ще ми изпрати от първата спирка, където ще смени конете. На разсъмване тя отпътува; при нея седеше компаньонката й, на капрата един лакей, а друг яздеше напред като пратеник. Проследих я с очи, докато можех да виждам колата и дълго време след като очите ми не виждаха вече нищо, останах неподвижен на същото място, защото всичките ми мисли бяха заети от скъпото същество, което загубих, и целият свят не съществуваше за мен.
Завърнал се в стаята си, заповядах на келнера да не влиза при мене, преди да са се върнали конете, които бяха отвели Анриета. Легнах в леглото с надеждата, че сънят ще помогне на измъчената ми душа, която сълзите не можеха да успокоят.
Пощальонът се завърна едва на следния ден. Ходил чак до Шатийьон161. Той ми предаде едно писмо, в което намерих само тъжната дума сбогом. Човекът ми каза, че пристигнали в Шатийьон, без ни най-малката неприятност и уважаемата госпожа продължила веднага пътя си към Лион. Понеже можех да замина от Женева едва на следния ден, прекарах сам в стаята си един от най-тъжните дни в живота си. Открих върху едно от стъклата на прозореца следните думи, които тя беше надраскала с върха на един подарен й от мен диамант: „Ти ще забравиш също и Анриета!“ Това предсказание не беше направено да ме утеши, но какъв смисъл влагаше тя в думата: забравиш! Само този, че времето ще заличи дълбоката рана, която беше отворила в сърцето ми; но тя нямаше нужда да прави последната още по-дълбока, като ми отправяше този укор. Не, аз не съм я забравил, защото и сега още, когато главата ми е покрита с бели коси, споменът за нея е истински балсам за сърцето ми. Когато помисля, че в последните си дни съм щастлив само чрез спомена, намирам, че моят дълъг живот трябва да е бил повече щастлив, отколкото нещастен и след като благодаря на Бога, който е причината на всички причини, аз се поздравявам задето мога да призная пред себе си, че животът е едно благо.
161
Град във Франция на р. Сена. — Б.пр.