Съдбовният кораб [bg]

— Малко — потвърди неохотно тя и повдигна глава. — Но все още мисля, че сънливостта ми се дължи и на нещо друго.

— Не мисля — меко възрази Кенит. Ръката му все още почиваше на гърба ѝ. — Освен ако… — Той остана мълчалив, докато не се увери, че го слуша внимателно. — Съжалявам, че го предлагам. Сигурен съм, че знаеш какво имам предвид, когато говоря за връзка с живия кораб. Тя усеща настроенията ми и споделя нейните с мен. Може би, ако ти е ядосана или е враждебно настроена, ако ти желае злото… ето, съжалявам, че дори споменах подобно нещо.

Той умишлено бе подсилил опасенията ѝ, но лицето ѝ бе пребледняло много повече от очакванията му. Трябваше да бъде по-внимателен. Не искаше да я лиши от цялата ѝ борбеност. Малко съпротивление можеше да прибави пикантност към завоеванието. Усмихна ѝ се успокоително.

— Хапни нещо. Върни си силите.

— Сигурно си прав — дрезгаво отстъпи Алтея. Той посочи към храната и тя се обърна обратно към масата. Докато поемаше от яденето с лъжицата, която доскоро се бе намирала в собствената му уста, Кенит почувства остро пробождане на страст, каквото не бе изпитвал никога досега. Силата ѝ го изуми и той положи всички усилия да не изпъшка.

Храната беше отлична, но пиратът така внимателно я наблюдаваше как се храни, че тя не можеше да се отпусне. Нито пък можеше да се събуди напълно. Отпи от виното и почти моментално зрението ѝ се раздвои. Тя премигна и то се проясни, но изведнъж се почувства твърде изморена, за да яде. Остави лъжицата си. Беше толкова трудно да задържи мислите си спокойни. Една дума от Кенит можеше да ги разпръсне. Но имаше нещо важно, нещо, което пропускаше…

— Моля те — каза загрижено Кенит. — Опитай се да изядеш храната. Знам, че не се чувстваш добре, но се нуждаеш тъкмо от храна, за да се възстановиш.

Тя успя да докара любезна усмивка.

— Не мога. — Прочисти гърло и се опита да съсредоточи мислите си. Думите му продължаваха да я отвличат от идеите ѝ. Когато беше влязъл, имаше нещо важно, което бе искала да го попита… толкова важно, колкото да излезе от стаята и да говори с кораба си. Брашън! Връщането му в съзнанието ѝ като че ли сложи ред в мислите ѝ. — Брашън — каза гласно и почувства, че набира сили само от изричането на името му. — Капитан Трел. Защо не ме е повикал или взел обратно на борда на Парагон?

— Не съм съвсем сигурен как трябва да отговоря на това. — В гласа на Кенит се долавяше дълбока угриженост. Алтея трябваше да завърти глава, за да го види, което накара каютата да се завърти. Световъртежът се бе завърнал. Усещаше езика си удебелен в устата.

— Какво искаш да кажеш?

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Мислех, че си го видяла от водата. Съжалявам да ти съобщя това, скъпа моя. Змиите причиниха големи щети на Парагон. Боя се, че корабът потъна. Опитахме се да спасим онези, които можахме, но змиите са толкова ненаситни… Капитан Трел потъна заедно с кораба си. Нищо не можехме да направим. Беше цяло чудо, че успяхме да спасим теб. — Потупа рамото ѝ печално. — Боя се, че този кораб трябва отново да стане твоят дом. Недей да се плашиш. Аз ще се грижа за теб.